Щастие

Ярък пример от лекция на Милена Мутафчиева, посветена на детското развитие. Невръстно дете може да каже: „Мамо, гладен съм. Нарежи пицата на повече парчета!“ Когото детето премине в следващата фаза от развитието си, вече не прави тази грешка, но както се случва в природата, нищо не се губи и започва да прави друга грешка, особено пагубна, когато стане възрастен – счита, че животът е еднакво дълъг независимо на колко парченца го нарежем и че щом парченцата са живот, то те са сходни на вкус. В основата на тази грешка са две обстоятелства:

Мерим живота в хронологично време, но всъщност го живеем в субективно време.

Тези от Вас, които се интересуват по-активно от психология, биха могли да се сетят, че способността „време“ е различна от способността „точност“ (позитивна психотерапия) или че имаме различни линии на времето (НЛП, в случая повлияно от Ериксонианската хипноза). Тези от Вас, които все още не са се сблъскали с тези идеи, сигурно са чували, че „животът ни се мери не с това колко пъти вдишваме, а колко моменти са взели дъха ни.“ (вероятно цитатът принадлежи на Вики Корона.) Срещал съм различни вариации на тази идея и като разкази, и като сентенции. Вероятно и Вие. И какво става, когато някой ни напомни за разликата между живуркане и живот? Емоция, но не и конкретни действия как да увеличим живота си.

Подценяваме колко хубаво е да направим нещо ново, след като „филтрите ни за сходство“ са се запушили с шлаката на битовизма.

Пак интересна идея от НЛП, а именно, че различните хора имаме различна сетивност за различие. Някои са много сетивни и бързо се насищат. Други не и търсят сходство в нещата. Обичат нещата да са им както вчера и както на съседа, но дори и над тях в един момент надвисва досадата на монотонността. Промяната посреща базова човешка нужда – нуждата за ръст (или ако предпочиташ, себеактуализация по Маслоу). Ако сме що-годе във функционалната норма и промяната не представлява чрезмерен стрес, то тя насища живота ни, насища времето ни и вместо моментите да се сливат, се обособяват – вместо един месец да се чувства като един вечен монотонен ден, се случва точно обратното: новите усещания, новите действия, новите контакти се появяват като нови континенти над безкрайна сива морска шир.

И така, ако искам да живея по-дълго, бих живял по-разнообразно. Бях прочел, за съжаление, не помня, чия е мисълта, че колкото по-безсмислено е било съществуванието на някого, толкова повече се плашил от смъртта. Естествено, не можем да приемем буквално тази мисъл, но ми се струва, че има доза истина в нея.

Знам, че има много хора – мъже, тъкмо останали без работа, жени, тъкмо останали без приятелите си, хора, тъкмо започващи нов бизнес, отиващи в друга страна, започващи нещо ново. И може би на много от тези хора им е стресово, но това, което ми се иска да напомня е, че точно тези моменти и точно за тези хора крият най-големия подарък от още време и още живот. Просто трябва време, за да се усети и осъзнае. За останалите от нас – нека не забравяме, че да сме богати на живот е най-голямото богатство.

Как съзнателно и несъзнателно филтрираме и обработваме сигналите, които реалността подава през нашите вярвания, някои, от които дори несъзнавани, играе огромна роля за това дали сме щастливи или нещастни – за повече по темата препоръчвам трудовете на Албърт и Деби Елис и Аарон и Джудит Бек. Тази публикация, последната от поредицата за разбиване на лъжи за щастието, е посветена на конкретен компонент от щастието – постижения. За себе си открих, че има два вида нужда от постижения, спокойна и невротична. За невротичната нужда от даден резултат цитирам Албърт Елис:

На практика, всеки път, когато си притеснена заместваш ще е по-добре с трябва! Това е неврозата.

Считам, че ако човек има черти на характера, правещи го изявено състезателен и устойчив на стрес и има личните качества да побеждава, то на моменти „невротичното трябва“ способства постигането на наистина високи резултати. Но човек не може да продължава така вечно, защото без да го осъзнае, всичките му постижения биват погълнати от това невротично трябва – все едно има вътрешен паразит, които се храни с постижения, а човекът иска още и още и прави още и още, но никога не стига. И докато животът си минава като напета, самодостатъчна котка в далечината, човек забива съществуването си в един единствен квадрант – работа (постижения). Ако използвам балансовият модел на Носрат Песешкиан, претоварва пътеката между фантазия/очаквания и работа, и започва да губи усет за цели пластове от живота – много по-стари и по-енигматични от поп-фолка „Бате Шефе“, с който се изчерпва цялата фантазия за щастието на една не малка част от народонаселението по света и у нас.

Ако останеш с впечатлението, че съм от хората, които миришат цветя и слушат птичките със стичащи се от умиление сълзи, сериозно се лъжеш. Ако приемем теста VIA за достоверен, да оценявам „красотата“ на живота е едно от най-недоразвитите ми качества в момента. Считам се и ме считат за целенасочен, понякога дори до маниакалност, но не ми се иска да живея като поредната овца скочила от скалата. Не ми се иска следващите поколения да знаят, че съм живял, а аз да знам, че съм го направил, но истински. Не ми се иска да впечатлявам, когото и да е, а да намирам по нещо, което ме впечатлява всеки ден. Иска ми се и да споделя една малко по-различна перспектива за щастието и постиженията от първо лице единствено число за хората, които се намират там, където се намирах преди няколко години и се пържат в собствен сос от изисквания и очаквания към себе си, като същевременно не осъзнават колко много имат в момента и колко щастие остават да мине незабелязано край тях.

От „постиженията“ и невротичното трябва към Джон Дън и неговото „никой не е остров, в себе си цял“

Редица амбициозни хора инвестират цялото си същество в много ограничено и повърхностно разбиране на „постижения“ – най-често като резултати, с които да (си) покажеш, че си повече, че си специален. В това няма нищо лошо стига да канализираш този първичен устрем, а не той теб. Редица високо интелигентни на рационално ниво хора свършват като полезните идиоти, лишени от личен живот, в очакване на поредния корпоративен тиквен медал, защото преди да се метнат да трупат „постижения“ не са се запитали кому служи това определение на „постижения“ и какъв е дългосрочният резултат, когато поведението им е производно на такава идея за постижения. Дефинирайки постиженията толкова тясно (като статус), човек се баламосва, че е постигнал нещо кой знае какво, когато всъщност успехите му са едноизмерни. Резултатът – огромна загуба на щастие, което е буквално под носа ти.

Ще направим нещо, което Албърт Елис прави редовно в терапевтичните си сесии, а именно за момент нека приемем, че сме абсолютни загубеняци без никакви постижения и шанс за такива. Добре, нямаме постижения, какво ни остава и колко ценно е?

Оставаме ние. Това, което можем да си дадем с някои хора е вълшебство, случващо се, когато сме един до друг, а не когато единият ползва другия като мерителна линийка за значимостта си. В истинската човешка комуникация няма статус, понякога няма и думи, просто двама души споделящи изцяло искрено, усещайки се и допълвайки се. Хронично да губиш това измерение особено, ако не работиш за себе си, а за някой друг и да имаш претенции за постижения за мен е, като да ми се похвалиш, че си изял цялото меню с предястия, забравяйки, че не си ял от основното и десерта. Казвам ти го като човек, който няколко години подред нямаше нищо в полезрението си освен работа. Когато в един момент придобих някакъв финансов, емоционален и времеви комфорт започнаха да се появяват въпроси по отношение на много от етикетчетата – любов, постижения, приятелство. Осъзнах, че хората донякъде живеем на база внушение, което е адски осакатяващо. Сещам се за аспирациите, които имах, когато работих в сферата на финансите, за възприятията, които имах, когато започнах да се занимавам с някакъв вид дребен бизнес. От перспективата на времето цялото това желание за постижения, за да си покажа, че не съм смотаняк ми е странно. Разбирам отлично психологията зад това да работиш като изрод, но и знам, че хората си търсят оправдания, за да им е удобно, вместо да се развият като цялостна личност. Казват си, че са в зоната на дискомфорта, а всъщност са в зоната на комфортния дискомфорт. Знам също и че задачите, казусите за решаване, целите ще ги има и утре, а не винаги това ни е гарантирано по отношение хората, на които държим или нас самите. Знам и че дори без да го осъзнаваме, имаме нужда един от друг дори само, за да имаме с кого да се разминем на улицата или да се скараме на опашката в магазина. Освен индивиди сме и „колективиди“. Имаме нужда от взаимодействие един с друг. Не знам помниш ли, Уилсън, поддържащия герой от „Корабокрушенецът“. Всъщност Уилсън е топка, на която героят на Том Ханкс, Чък, направи нещо като лице и с която си говореше, бидейки лишен от човешки контакт.

Представи си, че имаш всичките постижения на света, но нямаш хора, с които да можеш да си кажеш две думи нормално. Как ти се струва? Не е нужно да преплуваш половината океан на сал, с надеждата да се върнеш сред хората, за да отбележиш точка в дневничето с постижения, не е нужно да превъзмогваш природни стихии, достатъчно е да направиш нещо много приятно, което сега ще ти предложа на база упражнение, популяризирано от Мартин Селигман.

В продължение на 30 дни всяка вечер точно преди да заспиш си припомняй приятните преживявания, породени от общуването ти с хора през деня.

Защо още сега не събудиш спомен за приятно преживяване, породено от общуването ти с хора днес. Обещай си да довършиш упражнението, когато си легнеш.

Надявам се усети, че в живота има много красота с човешко лице. Да я забелязваш и цениш повече е огромно постижение, в което има може би дори повече щастие, отколкото в „постиженията“, независимо дали искаш да си го признаеш или не.

Ако публикацията ти е харесала, просто я сподели.

Ще пиша пак на 01 септември.

До скоро,

М

Четеш продължението на:

Мисли за щастието – Разбиване на лъжи: Част 1

Ще насоча вниманието ти към конкретно погрешно разбиране за щастието, поощряващо половинчати стратегии за постигането му. Първо ще споделя три мисли, оставяйки те да ги свържеш по най-естествения за теб начин. След това ще споделя как ги свързвам и доразвивам, и какво общо правило за щастието извеждам.

Започвам с извадка от лекция на Лори Сантос, преподавател по психология в Йейлския университет:

Съзнанието просто не мисли в абсолютни категории… Вместо това мислим в тези много относителни категории. И постоянно сравняваме с това, което ще нарека отправна точка… ще говорим за тази очевидна, но много често изцяло неуместна точка, спрямо която измерваме нещо през цялото време.

Така, ако изкарваш 30 000 щ.д. и мислиш за следващото си повишение, ще кажеш: „Ами, необходимият доход, за да съм щастлив, е 50 000 щ.д.“ Докато, ако изкарваш 100 000 щ. д. и мислиш за твоя необходим доход, казваш: „Аха, всъщност не е 50 000 щ.д. …. Това, което наистина ми е необходимо е 250 000 щ.д.“

Продължавам с извадка от лекция на Виктор Михайлович Аллахвердов, преподавател по психология в Сант-Петербургския държавен университет:

И Фехнер, бидейки поклонник на Лайбниц, въвежда тази идея – диференцира прираста на усещанията, интегрира получения резултат и получава, че силата на усещанията е пропорционална на логаритъма на интензитета им. Аха! Ето какво прави психиката! Психиката логаритмува!

И завършвам с мисъл на Сенека:

Беден е не човекът, който има твърде малко, а този, който копнее за повече.

Отдели известно време, ако искаш, за да прецениш доколко и как горните мисли съответстват на собствения ти опит.

Сега ще споделя и моите наблюдения (преживявания). Обръщам се конкретно към хората, които пишат амбиция с главни букви.

Ако си по-амбициозен или амбициозна и успешно сменяш равнините на развитието си, нищо чудно всички резултати и постижения, които някога са били повод за гордост, да почнеш да усещаш като лъскаво детско камионче, което сигурно е източник на удовлетворение, ако си на 4 годинки, но не и ако вече си на 40 години. Появява се въпросът не колко още стъпала има нагоре в социалната йерархия, а за смъртта и края на нещата. През тази призма отново се появява въпросът за щастието, но този път автономно от нуждата да сложиш оценка или да ти сложат оценка, а по-скоро се появява странното усещане как докосваш живота само с върха на кутрето си, колко малко всъщност си усетил и от външния свят и от това, което носиш в себе си като положителен потенциал, като несбъднати пъстри житейски истории, като безброй слънчеви житейски пътеки, които няма да извървиш. Появява се нуждата не животът да ти ръкопляска, а да го погалиш по ръката, леко докосвайки всяко пръстче.

Ако първата битка в живота е за сигурност или за „свобода от“ – свобода от глад, болест, страх, то втората битка, ако човек иска да изживее едно малко безсмъртие, а не да покаже или да докаже, е за „свобода да“ – свобода да изразиш, откриеш, сътвориш, да си в хармония. Това, което не ми допада в много от стандартните мантри за успех е, че свършват на ниво „свобода от“. Примерно, появява се някакъв запъртък и казва имам милиони и виж имам яки мацки около себе си. Ок, братле, няма да умреш от глад и от недое*аване. Сигурен съм, че баба ти се гордее с теб. И какво от това?

Масово хората имат нужда от сигурност. Когато тя биде постигната, има две разклонения.

На първото пише консумация и не става дума само за скъпи дрехи, ресторанти, а и за консумация на внимание, статус, чувство за значимост. И това е нещото, което бива преекспонирано. Нужно е по-добро разбиране, първо, че не обективният резултат, а точката спрямо която го измерваме и как усещаме дистанцията от нея е това, което ни дава усет за удовлетвореност. И второ, че ако искаме да погледнем надолу винаги ще има някой там, както и ако искаме да погледнем нагоре. Съответно ако си придаваме стойност на база тази дистанция, то ще се чувстваме стойностни само пред хора „по-ниски“ от нас, и общо взето мизерно, като сменим референтната си среда с нещо по-„VIP”.

На второто разклонение пише свобода. И не става дума само за свободата утре да си в точка X от света без да се тревожиш стигат ли ти дните за отпуска или не, а за много по-дълбока свобода – да грешиш спокойно. Това е много дълбоко и важно измерение на щастието за не малка група хора, но се игнорира или ако се работи с него, е предимно на ниво убеждения. Цялата работа за собствен бизнес или бомбастична кариера, успехи, желязна дисциплина, постижения и пълна свобода на амбицията да побеждава е страхотна, но не за да прерасне в безкрайно тичане след статус и още себедоказване и себепревъзмогване, а за да може човек да изгради по-устойчив положителен образ за себе си и оттам вече да може да си позволи и чат–пат да се продънва, а с това и чат – пат да експериментира и в крайна – сметка чат-пат да живее на по-голямо жизнено РЗП.

Следващата и последна статия от поредицата за разбиване на лъжи за щастието ще публикувам на първи август.

До,

Марин

С тази статия започвам серия от публикации, целящи да изградят реалистични очаквания за щастието в противовес на привлекателни, но осакатяващи фантазии за него, пречещи да се развиваме и адаптираме дългосрочно, да сме реално и дълбоко по-щастливи.

Лъжа е, че всеки, всякога лесно може да е щастлив.

Както едно малко дете приема, че всички хора са като него, знаят това, което то знае, чувстват така, както то чувства, така и някои по-големи хора не могат да приемат или не искат да приемат, че понякога имаме сериозни различия като способности и ограничения. Затова и детинското разбиране на такива хора е, ако искаш да си щастлив, бъди щом Тони Робинс или Арнолд Шварценегер може. В тази връзка цитирам Робърт Саполски от Станфордския университет по отношение депресията (майор) [09:30 – 10:30]:

Обратно към семантиката. Всички се депресираме понякога. Случват ни се лоши неща. Чувстваме се зле. Чувстваме се отдръпнати от света. Изпитваме някакво чувство на тъга и не изпитваме много удоволствие, и се затваряме в себе си, и след това ставаме по-добре, справяме се, изцеляваме се, справяме се с неща в живота. Какво пък толкова става с теб, че да не можеш да го направиш? И има това спотайващо се разбиране, че всички имаме периоди, в които сме депресирани, но излизаме от другата страна на тунела. Когато наблюдаваш хора, които вместо това отиват надолу и продължават да стоят долу до осакатяваща степен, винаги се спотайва този тих глас между редовете: „Хайде, стегни се! Всички минаваме през това.“ Тук ще защитавам тезата, че депресия (майор) е толкова реално биологично разстройство като ювенилния диабет и не сядаш до диабетик и не му казваш: „Хайде! Стига с тези инсулинови глупости. Стига си се лигавил! Стегни се!“

Ако човек иска да се развива и оттам насетне да премине през цялата болка на съзнанието и егото от интегриране на нови концепции и интегриране на нови противоречия в една по-богата и адаптивна цялостна картина на света, то не може да си позволи да търси полу-истини особено по отношение на щастието.

И първото неприятно нещо, което е редно да признаем, без обаче да абдикираме от отговорност е, че поне в част щастието е генетично заложено. Ако темата те интересува, препоръчвам секцията The Happiness Set Point от втора глава на The How of Happiness на д-р Соня Любомирски. Това не означава, че няма много какво самите можем да направим, за да сме значително по-щастливи, но щастието не е групово състезание, а път на личностно израстване, в което е смислено да се сравняваш единствено и само със себе си, защото както някои от нас са родени по-атлетични, така и някои са родени по-щастливи. Почти всички обаче можем да се научим да си набавяме повече положителни емоции и да ги оценяваме по-често, по-продължително и по-дълбоко – най-вече заради нас самите, а не заради някакво имагинерно състезание по щастие.

Лъжа е, че нещастието дава само горчиви плодове и щастието винаги го превъзхожда.

Дейвид Линч, промоцирайки трансцеденталната медитация, изложи гледната точка, че щастието дава огромна креативност. Когато събеседникът му го попита мисли ли, че Ван Гог би бил толкова добър художник, ако бе щастлив. Дейвид Линч каза, че Ван Гог би бил дори по-добър художник. Не знам, може би би рисувал полета с канабис и от техническа гледна точка биха били по-добри, дали обаче крайната картина би била толкова въздействаща – съмнявам се. Някои от най-силните картини на Пикасо и Гоя са плод на ужасите на войната. Висоцкий е по-известен с Кони, отколкото с Утренная Гиманстика, Джони Кеш с Hurt, отколкото с Jackson. Какво според Вас мисли по въпроса един от водещите съвременни психолози в областта на позитивната психология, Барбара Фредриксън [11:10 – 11.35]?

Някои интересни ефекти се появяват при твърде много позитивност. И някои изследователи са разглеждали връзката между позитивността и креативността. И са открили, че хората, които са изключително (ексклузивно) позитивни, не са особено креативни. Изглежда, че има необходимост от дразнение, породено от проблем тук или там, за да вдъхнови изобретателността или креативността.

Ако темата за личностните характеристики на креативните хора те интересува повече, можеш да чуеш кратко резюме на изследванията на Франк Барън по темата (тук). Това, което е конкретно интересно за нас, цитирайки от лекцията на Скот Кауфман за креативните хора, е:

Те изкарваха почти изключително високи резултати на всички тези метрики за психологическо здраве… също обаче бяха склонни да са много променливи емоционално… да докладват високи нива на тревожност… Много интересно е, когато разглеждаш креативни хора, виждаш всички тези парадокси…цитат от Франк Барън…[творческият гений] е едновременно по-примитивен и по-културен, по-деструктивен и по-конструктивен, понякога по-луд и упорито по-трезво мислещ от средностатистическия човек.

Когато си наистина отворен за нови преживявания, си отворен за собствените си противоречия. Откриваш, че творческият процес сам по себе си е прекрасен начин да съвместиш (примириш) тези противоречия. През творчеството постигаш хармония.

Да не разглеждаме нещата и само в нас като отделни социални атоми, но и като част от сложна социална система. Да сме само щастливи или само да комуникираме щастие не би било оптимално. Цитирам прекрасен пример от Джеймс Поуелски [00:45 – 01:21]:

Представи си, ако имахме за цел да дресираме кучетата винаги да махат с опашка. Това въобще нямаше да е полезно, както за собствениците на кучета, така и за самите кучета… трябва да вземаме в предвид контекста, в който се намираме. Понякога контекстът е такъв, в който негативните емоции са уместни. Понякога контекстът е такъв, в който позитивните емоции са уместни.

Реалният проблем не е в негативните емоции, а както казва Джеймс Поуелски [00:35 – 00:45]:

Негативните емоции са ценни и важни. Но повечето от нас, мисля, изпитват достатъчно от тях, а не изпитваме достатъчно позитивни емоции.

Оттам насетне необходимото умение е да намерим добро съотношение на позитивни спрямо негативни емоции, а не да си забраняваме всички негативни емоции. Идеята за изследване и управление на съотношението на позитивни към негативни емоции е ключова в разработките на Барбара Фредриксън. Като бих добавил, че в зависимост от контекста и житейските задачи, които имаме понякога е добре това съотношение да е по-рязко насочено към щастието или пък малко по-насочено към конкретна негативна емоция, която обаче ще ни помогне да преодолеем определен проблем и в крайна сметка да сме с по-добро съотношение позитивни към негативни емоции пост фактум.

Ала, бала, щастие.

Представи си, че си ръководител на млад и неопитен екип. На всеки казваш какво да не прави, но никого не показваш какво и как да прави. Или пък на всички даваш някакви твърде общи инструкции, които е трудно да бъдат въплътени в конкретни действия. А сега си представи, че си ръководител на щастието си – макар и да е грубо да ти го кажа директно, вероятността да го ръководиш точно като младия екип в примера по-горе е огромна.

Започвам с мисъл на Мартин Селигман:

Но клиничните психолози също започнаха да откриват, че нещо притеснително се появява от терапията: дори в редките случаи, когато терапията премине превъзходно и неочаквано добре, и помогнеш на клиента да се отърве от депресията, тревожността, гнева, щастието не е гарантирано. Чувството на празнота не е необичаен резултат.

Излекуването на негативите не води до позитивите. На технически език, корелацията между нещастието и щастието далеч не доближава -1.00, по-скоро -0.40. Странно, но човек може да е и щастлив, и нещастен (макар и не в един и същи момент). Жените, например, бидейки по-емоционално лабилни са едновременно и по-щастливи, и по-нещастни от мъжете. Уменията да си щастлив се оказват почти изцяло различни от уменията да не си тъжен, тревожен или гневен.

Продължавам с мисъл на Барбара Фредриксън:

Може би сте забелязали, че понятието „щастие“ не е в моя топ 10. Избягвам това понятие, защото чувствам, че е неясно и безразборно използвано. Макар, че понякога използваме думата „щастлив“, за да изразим сърдечни, позитивни емоции, същото това усещане може често да се изрази с друго, по-специфично понятие като радост, благодарност, любов, в зависимост от конкретните обстоятелства… Гледната ми точка е, че понятието щастие е твърде общо, твърде неясно, за да бъде полезно тук.

Това, което можем да извлечем директно като урок от казаното дотук е, че ако искаме да сме щастливи – то е редно да обърнем щастието в много по-конкретни заявки и действия: искаме да ни е забавно, да ни е интересно, да се чувстваме обичан и прочие. И съответно да построим навиците за действия, даващи ни най-голям шанс да посрещнем тези заявки. Общи приказки като „бъди щастлив“ ни дават малко практическа основа, на която да стъпи това „пребъдване на щастието“.

Това бе първата част от тази публикация. Следващата част от тази публикация ще е на 12 юли.

Междувременно, нека публикацията е полезна на повече хора.

Сподели я. Не я стискай само за себе си.

Можеш и да прочетеш още публикации, посветени на щастието: ТУК

До 12 юли,

М

Какво е щастието? Първо да вметна – движим се безкрайно с-куч-но, независимо имаме ли четириног любимец. Ляв, десен, ляв, десен… и пак ляв, десен, ляв, десен, ляв, десен, и – ляв, десен, ляв, десен, ляв, десен… Между другото, напоследък по 170 човечета средномесечно питат Google на български „какво е щастието“.

И какво е щастието?

Сега ще споделя само и единствено моя прочит на какво е щастието, а от 01 юни вече ще започна да те запознавам с чужди идеи за щастието, които са ме обогатили и ценя.

Какъв е смисълът да се питаме какво е щастието, освен ако не, за да разберем как да сме по-щастливи? За мен:

Щастието е дисциплина, прераснала в навик да живееш на 100%.

Повечето хора живеят буболечест живот в импотентни илюзии, сътворени от бръмчилниците им. Живеят прерисувайки сиво в едноизмерен живот, който прахосват в слабост, суета и мързел. Трябва да осъзнаеш, че е въпрос на миг във вечността да дремеш с букет, докато твои познати се тъпчат с евтини бисквити около тленните ти останки. Щастието е да покажеш среден пръст на мързела, страха, на всичко, което ти внушава слабост и пасивност и да тръгнеш по пътя си, най-накрая живеейки, защото това, което повечето наричат живеене, е не повече от съществуване в мазето на живота.

Не ме интересува кой ти е крив, какви травми имаш – пренатални, постнатални, кармични, матрични – имаш ограничено време тук и има пет, ама, от базови по-базови, неща, които влизат в алгоритъма на щастието и са изцяло в твой контрол. Ако не ги правиш, а се оплакваш, че няма щастие, то удряш протегната ръка на Господ, дал ти живот и безброй възможности.

Алгоритъм на щастието

Много хора просто говорят, „чатят“, „лайкват“, но и не общуват. Нито има емоция във взаимодействието им, нито обменят смислена информация. И за капак на всичко, не общуват, като себе си, а като някаква социална роля. Помисли. Има милиони хора, с които можем да установим контакт. Физическо време имаме може би за до 10 истински приятелства, така че работи върху качество. Търси. Целта не е да си „чужд сред свои“, а да пресееш своите.

Съзнанието е нещо прекрасно, но е като куче, което има нужда от разходка. Ако не му я дадеш, ще ти наръфа интериора и препикае апартамента. За съзнанието разходката са новата, интересна информация – книги, курсове, интересни статии. Създавай фокус на вниманието си, ако не, ще фокусира върху глупости – „Шефът каза“, „Съседът ме погледна накриво и т.н.

Колкото по-уверен си в себе си, толкова по-лесно ще ти е да осъзнаеш, че хората далеч не сме идеални образи. Просто някои са сковани в нормата, та да не стъпят очевадно накриво, но в крайна сметка всичко „толкова си можем“ и сме си едни обезкосмени маймунки, на които главите им са пълни с всякакви бръмбари, което е и не малка част от чара им.

Човек може да живее като всички останали, а може да живее и спрямо интуицията си какво има да научи, на какво го изпитва животът. За тези, които усещат какво имам в предвид –понякога животът ни увлича в битовизми, дори приятни такива, и неусетно губим перспектива за житейския си път. Върни си отново усета накъде си тръгнал и ще видиш, че в крайна сметка след всички уроци и перипетии е по път, направен специално за теб. Не губи посоката си!

Голяма част от щастието ни е отнета,защото здравословният физически живот е заменен със застоял офисен кибик и оттам слаб физически и психически тонус. Ако не спортуваш, време ти е да започнеш. Препоръчвам ти танци, защото са изживяване с множество измерения – физическо натоварване, музикалност, естетическо изразяване, общуване на емоционално ниво – много ползи в едно. Танците са толкова естествени, че дори примитивните култури са имали танцови форми, които пораждали интензивни емоционални и духовни изживявания, понякога преливащи се в молитва и транс.

Послеслов

Какво ще правиш утре? 

По-скоро това:

или по-скоро това:

Действай още сега, иначе цялото четене е било зян. Времето никого не чака.

До 01 юни, когато ще започна лятна серия от публикации с полезни прозрения и съвети за щастието от:

• Албърт Елис,
• Барбара Фредриксън,
• Виктор Франкл,
• Далай Лама,
• Карл Роджърс,
• Мартин Селигман,
• Михай Чиксенмихай,
• Носрат Песешкиан
• и много други.

Ако още не си, можеш и да ме последваш във Фейсбук, за да достигат публикациите ми по-лесно до теб или ако не, кон-че на пръстчето и до 01 юни.

И междувременно може да четеш и други мои публикации за щастието: ТУК

М

Гледах как танцуват. Дори без да се познават, съвсем естествено споделяха любовта си към музиката. Пред мен се стелеше гора от усмивки. Целият бях вир вода. Барманката лепна на челото ми салфетката, която остана да виси така няколко секунди преди да я махна. Бе нелепо, комично и много забавно. В три часа се поуморих и реших да се прибера пеша към нас. Целият град спеше. Струваше ми се, че дърветата са ръце, нежно протегнати към небето. Усещах как само аз, нощното небе и свежият нощен въздух бяхме останали будни. Усещах как краката ми стъпват по асфалта и дори ми се прииска да махна обувките си, за да усетя земята. За един момент този втори имагинерен свят, който мозъкът прожектира върху истинския живот, изчезна и остана само кристално чистото разбиране колко невероятно е човек да е жив и да се разтвори в света.

Знаеш ли, понякога ме преследва чувство за неблагодарност към живота. И все по-ясно разбирам, че част от тази неблагодарност е ехо от отминало нещастие. Нещастието отминава, но и ни лъже, че пътят извън него е пътят към щастието. Не е. Това са различни пътища. Отне ми време да осъзная, че:

Щастието не е резултат, а път.

Щастието не е отсъствие на дискомфорт, а положителна посока.

Повече удоволствия, понякога е по-малко дългосрочно щастие.

Как нещастието лъже, че щастието е резултат

Мислейки през призмата на минимизиране на нещастието, фокусираме към резултата, който ще премахне болката. Да изгониш нещастието обаче се различава от това да задържиш щастието.

Замисли се, свикваме с почти всичко хубаво и се връщаме към старите нива на щастие. Вярвал съм, че ще бъда щастлив, като постигна нещо, но постигал ли съм го, след няколко дни е преставало да ми прави впечатление, дори съм чувствал сивота, ако е нямало нещо ново на хоризонта. Причината е следната:

ЩАСТЛИВИ СМЕ, ПОЛУЧАВАЙКИ

ДИСТАНЦИЯТА ДО ЖЕЛАНИЯ РЕЗУЛТАТ,

А НЕ САМИЯ РЕЗУЛТАТ

Писано е много по темата. Засегнал съм едно от популярните изследвания в друга публикация:

Опарени от парите

Пол Блуум, преподавател по психология от Йейлския университет, твърди, че за да сме дългосрочно по-щастливи или трябва постоянно да намираме нови източници на щастие, или трябва да се научим да ценим в детайл и дълбоко настоящите си източници на щастие, или да си направим пластична операция – интересен факт, но пластичните операции са един от малкото източници на перманентно увеличаване на щастието. Да ни е жив и здрав доктор Енчев – не само вади хора от работната сила, ами и ги прави по-щастливи

Решението, което съм намерил за себе си обаче не разчита на доктор Енчев, а е:

Да „преследвам“ далечни цели, които мога да подразбия на множество по-малки цели, постижими краткосрочно и средносрочно.

Как нещастието лъже, че щастието е отсъствие на дискомфорт

Нека разграничаваме дискомфорта от това как го тълкуваме. Насочвам вниманието ти към три полезни парчета информация:

• Много терапевти споделят за огромната полза от това да намираме смисъл, включително в дискомфорта (страданието), например: Виктор Франкл, Носрат Песешкиан и Мартин Селигман.

• В „Предимството на щастието“ Шоун Ейкър пише, че най-успешните хора виждат препятствията не като препъникамък, а като крайъгълен камък към великите постижения.

• Ключово е не дали има дискомфорт, а как го тълкуваме. В „Щастие по чертеж“ Пол Долан пише, че сме най-щастливи, когато намерим нашата си равновесна точка между удоволствие и смисъл, като имаме нужда и от двете. Добавям, че за много хора усетът за смисъл стъпва на борба за дадена цел и постигането й. Съответно дискомфортът е част от стойността на целта, част от това, което я прави достатъчно смислена, за да посрещне идеалите ни.

Брус Ли е казал: „Не се моли за лесен живот, а за силата да издържиш труден такъв.“ За мен животът не е „или – или“, а е „и“, тоест има нужда и от ден, и от нощ; и от лято, и от зима. Нещастието понякога прочиства всичко старо и отваря вратите за нов живот. Писал съм по темата за смисъл и нещастие по-подробно в друга публикация:

Танцът на Шива

Начинът, по който тълкувам нещастието е като пашкула, в който гъсеницата се превръща, за да стане пеперуда. Понякога е нужно, за да посеем нова реколта щастие. Внимавам обаче да не превърна дискомфорта в чрезмерен източник на стойност. Има хора, които се крият от слабостта си в неспирно търсене на дискомфорт и покоряването му. Това на свой ред осакатява и живота, и израстването им в посоки различни от тези на „твърдото“, „неприемането“, „агресията“. Както се казва: „Прекален светец и Богу не е драг“.

Решението, което прилагам за себе си е:

Когато дискомфортът дойде, търся положителните уроци и промени, към които води. Понякога сам и изцяло целенасочено се подлагам на умерен дискомфорт, за да генерирам сила и дисциплина, но не „предобрям“.

Как нещастието лъже, че „колкото повече, толкова повече“

Когато сме нещастни, сладкото не стига. Останали са ни само една – две стърготини „шоколад“ и в унес си мечтаем за големи кутии с вкусни бонбони. В един момент обаче обстоятелствата и обемите коренно се променят. Претъпкали сме се с бонбони и ни се гади. Чули сме любимата си песен 10 пъти подред и ни е станала безразлична. Гледаме се тъпо с най-добрите си приятели и нямаме какво ново да си кажем. Хубавото в редица случаи се амортизира и поевтинява, ако мине определени разумни граници. Затова и ти предлагам разнообразна диета от хубави емоции в различни царства на щастието, вместо да се тъпчеш само с един вид „бонбони“.

 Решението ми:

Да си поръчам максимално много вкусотии от менюто на живота и да опитам по-малко от всички вместо да се надумкам само с едно „ястие“.

Послеслов

Ако ти се чете допълнително по темата, виж:

Благодарността и едно плачещо момиче

Естествен лек срещу тъга, стрес, самота и депресия

В момента пиша един път месечно, на всяко първо число. Ако искаш да ме улесниш да те достигна със следващата ми публикация, последвай страницата ми във Facebook.

На 01 май ще споделя разбирането ми какво е щастие. На 01 юни ще ти разкажа за три основни съставки от рецепта за щастие.

До скоро,

М