Тегобата на амурчетата

Да си амур е тъпа професия. Хем от години ти обещават работно облекло, ама бюджетът все не стига, хем минат не минат три дни, те арестуват за ексхибиционизъм, хем, не си е работа да бориш демографския спад сред хората със стрелички, пригодени за кучета и котки.

Поръчах си кафе и ми се падна следното късметче на Lavazza:  

Никой човек не е идеален. Докато не се влюбиш в него.

Тичаме един към друг с разперени ръце, халюциниращи, границите ни стават пропускливи. Прилив и отлив. Тръгваме обратно към себе си. Егото се завръща. Партньорът е активирал схема за любов – наръчник, уникален синтез на личен опит, родова памет и личностна структура що се касае любовта. И когато се изправят двама души с два различни наръчника, в които вярват като в Светото Писание и когато вярват детински, че какво пише в техния наръчник е очевидно за другия, става страшно. Започват религиозни войни, в които са войници на техния Господ Любов. Както е и едноименната книга на Аарон Бек „Само любов не стига“. Още на страници 1 и 2 от американското издание на книгата, доктор Бек пише:

И те като пациентите ми имаха склонност да се вторачват в това, което не бе наред в браковете им и да игнорират или да са слепи за това, което бе хубаво.

Книгата показва колко криво разбрани, криво разбиращи и нерационални може да сме един с друг и как лека по лека мостовете на общуването могат да се сринат, превръщайки двама доскоро обичали се хора в глухи един за друг сърдитковци, правейки негативни свръхобобщения за другаря си на база привидно невинни ситуации.

Как се стига до там? Може би двама изначално несъвместими индивида са подкрепяли илюзиите си за любов, докато реалността не е светнала лампата. Може би пък двама подходящи партньори не са се научили на езика на другия и липсата на емоционална хомеостаза между тях е довела до болест във връзка.

Джон Готман в книгата си The Relationship Cure (бълг. „Лекарство за връзки“) пише следното (стр. 28):

Може би не е от значение дълбината на интимност в разговора. Може би дори не е от значение дали партньорите се съгласяват един с друг. Може би важното е как тези хора си обръщат внимание един на друг, независимо за какво говорят или какво правят.

Идеята на доктор Готман в две изречения – в рамките на деня хората правят редица заявки за емоционално свързване посредством общуване. Тези, които взаимно регистрират и връщат заявките си са в значително по-стабилен съюз.

Някой от най-щастливите моменти не искат думи, а споделеност. Когато тази споделеност се загуби, тогава и потъваме повече в себе си, в мислите си и в субективни очаквания за любов и отдаване на внимание. В много случаи неадекватното емоционално общуване прогресивно води до плътно капсулиране на всеки партньор, до чувство на самота и разочарование, до динамика на отношенията, при която всеки бива съден спрямо неписан, невидим закон и наказван за провинения, без да знае какви са (идеята за съдене спрямо необявени правила съм срещал и в „Само любов не стига“, и в позитивната фамилна терапия).

Двама отворени за другия, зрели партньора, могат да управляват адекватно съюза си през всички кризи, когато са изградили емоционални канали помежду си и когато не си позволяват да отворят шлюза от негативни емоции докрай и да удавят партньора в тиня.

Нека „поговорим“ за управлението на този поток от емоции.

Ежедневно: добронамерен хумор

В книгата си „Why Marriages Succeed or Fail: And How You Can Make Yours Last“ (бълг. „Защо браковете са сполучливи или се провалят: И как да направиш своя брак траен“) Джон Готман пише по отношение обсъждането на теми, по които партньорите имат разногласия (стр. 216):

Тъй като тази фаза може да стане много нагорещена емоционално, е времето да се прилагат оздравителни механизми (хумор, топлина, емпатия)…

Изгради комуникация с партньора, в която има хумор и осъзнаване, че и двамата правите глупости, че и двамата може би сте вдетинени по един или друг начин, в една или друга ситуация. Поддържайте и практикувайте добронамерен хумор в ежедневното си общуване. Ще Ви е безкрайно полезен, когато трябва да деескалирате напрежение помежду ви и да се върнете към по-продуктивно общуване в моменти на несъгласие. Разбира се винаги може като зрели индивиди да предпочетете сърдене, крайни позиции, свръхобобщения и в крайна сметка гневът към партньора да стане отровната норма в отношенията ви.

Няколко пъти месечно: ситуационно почесване на егото

Хората имат нещо много общо с кучетата и котките. Понякога произвеждат звуци, за да сигнализират, че искат да ги почешеш, но не по козинката, а по егото. Способността да отреагираме адекватно на „скимтенето“ за почесване, носещо се от партньора, е ключова в създаването на устойчиви връзки. Възможността да вчесваш егото правилно е и възможност да овластяваш партньора да развива потенциала си. Когато имаш реално основание, похвалвай действията на партньора си, насочени в посока, в която иска да се развие.

Никога: апокалиптичен потоп от праведен гняв

Понякога корабът майка пуска мощен сигнал и гърмят бушони, очичките святкат и обвинението, изпълнено с патос и заслужен гняв, сипе другарчето с жупел. Да, ама не е хубаво така. Затова, когато усетиш, че те напира гневът, отиди в тоалетната и започни да дишаш дълбоко и бавно. След около десет бавни издишания си задай въпроса, ако този човек изчезне от живота ти, би ли искал/а крайно гневната ти реакция, когато излезеш от тоалетната да остане, запечатана във времето. И докато ти дишаш тежко и мислиш по този важен въпрос, партньорът ти ще остане с впечатление, че всеки път, когато имате разногласия, перисталтиката ти не издържа на напрежението.

 Благодаря ти, че…

Цялата осма глава от книгата “Happy Together” (бълг. „Щастливи заедно“) на Сюзан и Джеймс Поуелски е посветена на това как да отдаваме и получаваме благодарност във връзката си, като по този начин я правим по-силна. Интересно е следното наблюдение (стр. 189):

Точно като в танците, благодарността включва иницииране и отговор. И за да протече гладко танцът на благодарността и двете роли [подаването на импулса и реакцията на него] трябва да бъдат изпълнени гладко.

Сюзан и Джеймс дават личен пример (стр. 187 от книгата). Сюзан похвалила Джеймс за презентация, която направил. Джеймс се насладил на казаното от жена му и споделил, че се е почувствал много добре от това, което му е казала и че благодарение на обратната й връзка се чувства отлично по отношение презентацията си. След това попитал Сюзан може ли да му посочи нещо конкретно в презентацията, което е намерила за особено ефективно. Това отворило пространство за разговор между тях как Джеймс може да подобри презентациите си, като в крайна сметка двамата съвместно започнали да умуват как презентациите на Джеймс да станат по-добри. Джеймс твърди, че съвместният им анализ дал резултати още при следващата му презентация, което на свой ред довело до още взаимно ценене и свързване с жена му.

Обобщение и допълнителни насоки

Ако искате да запомните поне нещо от тази статия, нека е това: бесни сме 30 секунди, а следите от твърде остри думи остават и по 30 години. Затова право в тоалетната, дишайте дълбоко и нека излезете оттам просветлени, а не като разярен бик.

Ако имате мотивация да влезете в по-голяма дълбочина и статията само ви раздразни апетита, то:

• отделете време да осъзнаете какви са схемите/концепциите, които прилага всеки от вас във връзката. Начална точка могат да са гореспомената книга на Аарон Бек и „Позитивна фамилна терапия“ на Носрат Песешкиан. Вероятно, както би предположил Албърт Елис, в следствие на горе-предложената интроспекция, ще откриете, че таите някои нереалистични очаквания към партньора и неуместни производни негативни емоции.

• отделете време да помислите как реагирате на стрес или тревожност във връзката. Керън Хорнай има интересни наблюдения как реагираме на базова тревожност – избягвайки хората, искайки да ги доминираме или ставайки прилепчиви (анг. moving away, against, towards people).

• поговорете как отработвате конфликтите си. Дори в смесените единоборства има забранени прийоми. Според доктор Готман има три стабилни стила за отработване на конфликт (глави 2 и 8). Единият партньор може да предпочита един стил, а другият друг.  Желателно е обаче да се разберете кой стил за отработване на конфликта избирате съвместно, за да бъде връзката по-стабилна. Книгата е налична и на руски – „Как сохранить любовь в браке“. Дори и да не стъпите на нейните предписания, поговорете какви са очакванията ви за продуктивно отработване на конфликти и си поставете етични правила.

• отговорете си честно доколко потребността от партньора е истинска и доколко е инструментална – например, партньорът служи като патерица, за да не паднем по очи в страха от самота или негодност да сме обичани, партньорът служи като оправдание, че заради нея или него не случваме нещо. Ако е инструментална, има възможност да използвате партньора като прах, който сами хвърляте в очите си, за да се заслепите за фрустрации, породени от това, че несъзнавано считате, че в една или друга степен не можете да се справите с живота. За някои хора това е адекватен защитен механизъм, но за съжаление е и изключително осакатяващ за личностното израстване и автономност.

В основата си нещата са прости, хората не сме перфектни. И хубавото, и кризите са част от взаимното израстване с партньора, но ако искаме връзката да дава плодове, то е редно да подхранваме почвата с любов, усмивки, масажи на егото и да избягваме да пускаме твърде много жлъч, защото ако ли не, нищо няма да порасне и рано или късно връзката или ще се счупи, или ще се превърне в душевна гробница. Стопанисвайте отговорно връзката си.

М

Ярък пример от лекция на Милена Мутафчиева, посветена на детското развитие. Невръстно дете може да каже: „Мамо, гладен съм. Нарежи пицата на повече парчета!“ Когото детето премине в следващата фаза от развитието си, вече не прави тази грешка, но както се случва в природата, нищо не се губи и започва да прави друга грешка, особено пагубна, когато стане възрастен – счита, че животът е еднакво дълъг независимо на колко парченца го нарежем и че щом парченцата са живот, то те са сходни на вкус. В основата на тази грешка са две обстоятелства:

Мерим живота в хронологично време, но всъщност го живеем в субективно време.

Тези от Вас, които се интересуват по-активно от психология, биха могли да се сетят, че способността „време“ е различна от способността „точност“ (позитивна психотерапия) или че имаме различни линии на времето (НЛП, в случая повлияно от Ериксонианската хипноза). Тези от Вас, които все още не са се сблъскали с тези идеи, сигурно са чували, че „животът ни се мери не с това колко пъти вдишваме, а колко моменти са взели дъха ни.“ (вероятно цитатът принадлежи на Вики Корона.) Срещал съм различни вариации на тази идея и като разкази, и като сентенции. Вероятно и Вие. И какво става, когато някой ни напомни за разликата между живуркане и живот? Емоция, но не и конкретни действия как да увеличим живота си.

Подценяваме колко хубаво е да направим нещо ново, след като „филтрите ни за сходство“ са се запушили с шлаката на битовизма.

Пак интересна идея от НЛП, а именно, че различните хора имаме различна сетивност за различие. Някои са много сетивни и бързо се насищат. Други не и търсят сходство в нещата. Обичат нещата да са им както вчера и както на съседа, но дори и над тях в един момент надвисва досадата на монотонността. Промяната посреща базова човешка нужда – нуждата за ръст (или ако предпочиташ, себеактуализация по Маслоу). Ако сме що-годе във функционалната норма и промяната не представлява чрезмерен стрес, то тя насища живота ни, насища времето ни и вместо моментите да се сливат, се обособяват – вместо един месец да се чувства като един вечен монотонен ден, се случва точно обратното: новите усещания, новите действия, новите контакти се появяват като нови континенти над безкрайна сива морска шир.

И така, ако искам да живея по-дълго, бих живял по-разнообразно. Бях прочел, за съжаление, не помня, чия е мисълта, че колкото по-безсмислено е било съществуванието на някого, толкова повече се плашил от смъртта. Естествено, не можем да приемем буквално тази мисъл, но ми се струва, че има доза истина в нея.

Знам, че има много хора – мъже, тъкмо останали без работа, жени, тъкмо останали без приятелите си, хора, тъкмо започващи нов бизнес, отиващи в друга страна, започващи нещо ново. И може би на много от тези хора им е стресово, но това, което ми се иска да напомня е, че точно тези моменти и точно за тези хора крият най-големия подарък от още време и още живот. Просто трябва време, за да се усети и осъзнае. За останалите от нас – нека не забравяме, че да сме богати на живот е най-голямото богатство.

Започнах да посещавам група по импро театър. Златин ни даде упражнение почти без насоки. С изключение на Евтим всички си сложихме едно или друго ограничение. Дори можехме да се групираме спрямо ограниченията, с които усложнихме живота си.

Още с момента, в който осъзнаваме нова информация, сами си налагаме ред ненужни ограничения. Експериментът „2-4-6“ на Питър Уейсън е добър пример. Казват Ви три числа, следващи правило. Цел – да разгадаете правилото. Можете да предлагате последващи редици от три числа, с които тествате предположенията си. Чувате: 2, 4, 6. Какво според Вас е общото правило?

Много хора несъзнавано си налагат ограничения (числата да се цели, положителни и т.н.), а правилото е числата да са подредени в нарастващ ред, без каквито и да е други ограничения.

Към това добавяме и тревожност, обрисуваща катастрофални картини при най-малкото ни излизане от матрицата, липса на критично мислене „трябва“ ли всъщност да правим като всички останали и липса на смелост да погалим щастието си по косичката, защото „доброжелател“ може да ни плесне през ръчичката. За 36 години се убедих, че в житейски план има два вида хора – открито глупави и прикрито глупави. С времето първите стават глупави хора с опит, а вторите – без. Опитът, а не акълът, прави разликата и той променя хората. Разбира се взема своите жертви, но в много случаи е доста безопасен. Опре ли до срам, а не до страх, действай. Каквото и да говорят, никой не е умрял от срам. И по-добре засрамен свободен човек, отколкото срамежлив роб на идеален образ. Когато искаш да направиш нещо, което не вреди нито на другите, нито на теб, направи го, ако ще и да изглеждаш нелепо, ако ще и да си последен. Единственият показател за успех е усмивката на лицето ти. Трудно ми е да кажа кой е най-беден – човекът без здраве, без пари, без близки или без действия. Струва ми се, че най-много бедняци има в последната категория, хора сами кастрирали се от свободата си. Хулите, ръкопляскането, пораженията, победите –второстепенни са спрямо дълбока връзка с живота, в която оценяваш, че най-голямата награда е, че Господ ти е дал възможност да изразиш нещо, което носиш дълбоко в себе си – независимо дали то е повече или по-малко от това, което е дал на човека до теб.

Ако само тъпчеш в коловоза, нищо чудно в следващия си живот да се превърнеш във вагон от БДЖ. Е, може и да не е чак толкова зле.

https://www.vbox7.com/play:17356ddff0

Това е последната ми статия до 01 септември 2020 година. Следващите 10 месеца ще напиша книга, с която ще споделя много от уроците, които животът ми преподаде. От поне година ме гложди, че много от рецептите за лично израстване фокусират върху симптома, а не първопричината и залитат в плоскост.  Искам да разкажа как независимо какви са обстоятелствата животът предлага много повече от безкраен коловоз, водещ към непрогледен тунел. Това ще е книга, която прегръща силно живота и която вярвам животът ще прегърне силно.

До след 10 месеца,

Марин

Тезата, която ще изложа в статията е забавно представена в клипа по-долу – трима мъже. Кола. Единият се самопровъзгласява за царя на задната скорост. Другите му се присмиват. Тогава „царят“ казва, че може да кара „оттук“ до Кейптаун на задна, ако пожелае. Хващат се на бас дали може. Остава да видите резултата. Ако не разбирате добре английски, можете да изберете субтитри на руски от cc в долния десен ъгъл за настолен компютър или от трите вертикални точки в долния десен ъгъл за мобилно устройство.

„Обикновеният“ мъж вероятно се надценява за разлика от „обикновената“ жена

Докато от човек до човек има огромни разлики, вероятно осреднено мъжете са по-самоуверени от жените, като тази разлика се появява в юношеството и изчезва в зряла възраст [източник, източник]. Предполагам, че това води и до разлики в поведението на средностатистическата жена спрямо средностатистическия мъж. В този ред на мисли, изследване проведено в HP, според което мъжете подават за повишение, ако посрещат 60% от изискванията на по-високата позиция, докато жените – ако посрещат 100% от изискванията е лесно да се разтълкува като резултат от това, че жените са по-малко самоуверени от мъжете. Например, такава позиция бе публикувана във Форбс [източник] и критикувана в HBR [източник].

На базата на това, какво съм прочел и видял последните 15-тина години съм склонен да приема, че осреднено мъжете сме по-склонни наистина да вярваме в илюзорното си превъзходство над „другите“ и да се надценяваме [пример], като с времето и броят грешки, които сме направили, започваме да оценяваме възможностите си по-трезво. Също така считам, че този ефект не важи за състезателни сфери, където мъжете и жените се самоселектират що се касае амбиция, увереност, борбеност и далеч не са представителни за болшинството. Например, жените мениджъри вероятно въобще не отстъпват на мъжете мениджъри по увереност в мениджърските си способности [източник, източник]. Затова и искрено се учудвам, когато видя мнения на запад, които обрисуват войни и финансови кризи като резултат от мъжко мислене, без да се осъзнава очевидното, а именно, че не може да се правят изводи за водачите въз основа на общото население.

От друга страна считам, че средностатистическият „Иванчо“ се надценява в сравнение със средностатистическата „Марийка“ и че това, което мъжете водачи, а и жените водачи, могат да научат от „обикновените” жените и в частност майките преди да карат на задна до Кейптаун е да помислят защо го правят и колко са готови да пожертват, за да задоволят егото си.

Водач понякога, означава „кон с капаци“

Основни качества на водача са, че изразява ясно проблемите на последователите си, че е убеден в правотата си и че е отдаден на разрешаването на проблема, който вижда. Всичко си има цена. Както се казва „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Водачите могат да се превърнат в доктор Франкенщайн, ако създадат визия, която е сляпа за обратна връзка и за възможността да става по-балансирана и цялостна с времето. Такава визия може да даде плодове като, например, следния куплет из стихотворение на Христо Радевски:

Мен хулите не ме смущават,

врагът с които те покри —

аз знам, аз вярвам, че си права,

когато съгрешиш дори!

А както е казал генерал Патън:

Ако всички мислят еднакво, значи някой не мисли!

Тези водачи, които водят поради „властова невроза“ т.е., за да са главната маймуна, проявяват повече гъвкавост, макар и в тяхна угода, от тези скочили в борба за „правота“ със запушени уши и затворени очи. По тази причина виждам и много прозорливост в думите на Михаил Бакунин:

Ако вземеш най-пламенния революционер и му дадеш абсолютна власт, след година ще е по-лош и от самия Цар.

Какво мъжете водачи, могат да научат от жените

Колкото повече усмирите егото си и от най-знаещия, и най-можещия се превърнете в най-любопитния и най-обективния, но без да губите действеността си, толкова по-бързо ще поставите идеята си на изпълнима траектория. Често груповата работа дава повече и по-разумни идеи от индивидуалните прояви, които най-вече помпат егото. Ако наистина държите на идеята си, както една майка държи на детето си, то не само ще позоволите, но и ще търсите градивна външна намеса.

Нямате на кого да показвате, че сте добър водач, карайки на задна до Кейптаун. Ако сте на водаческото място, то не е заради Вас, а за да дадете на идеята, която защитавате, възможност да порасне, помъдрее и да се развие. Това не става, ако я държите във вакуум и отричате по-широката реалност. В това отношение, добрият водач е като добрата майка – отглежда индивид, а не сателит, прави го не, за да казва колко е направила, а от дълбока любов към детето си и целия неизразен потенциал, който то носи в себе си. Тоест, Вие служите на дадена идея, а не тя на егото Ви.

Важно е, когато изграждате идея, да се замислите не само какво Ви съветват, но и от каква карта на реалността идва този съвет и как това рефлектира върху него. Както една по-осъзната майка има усет какви ценности носи в себе си и как може да ги или да не ги предаде на детето си, какви ценности носят родителите й или родителите на мъжа, с когото живее и как те рефлектират върху детето, така и един добър водач има яснота за световете, в които „живеят“ различните хора, които води и знае, че тези светове са динамични – някои ще се разраснат, а други ще изчезнат с времето. Съответно идеята, към чието реализиране води, не може да бъде възприета като нещо статично.

Водачът трябва да е готов в един момент да остави идеята да тръгне по своя си път, като се е постарал да направи всичко възможно да е стигнала пълния потенциал, който може да й даде. Съответно и той като добрата майка съобразява, че „детето му” ще порасне и ще започне да води свой живот. Ако искаме да развием нещо до абсолютния му максимум, понякога трябва да сме готови да отстъпим от ръководната позиция. Друг е въпросът доколко приемливо би било това, особено за мъжкото его и доколко човек прави това, което прави заради това, което прави и доколко го прави заради себе си и желанието си да се впечатли през очите на другите. Ако искаме да оставим максимален отпечатък върху света, често по-разумно е да подадем топката в точния миг, вместо да искаме задължително да вкараме гол.

Според мен водачът в реалния смисъл на думата е като добрата майка и докато добри майки има много, истински водачи – малко, защото мъжкото его, а в интерес на истината и женското, твърде често стъпва на това какво притежаваме, а не на какво правим и какво оставяме след нас освен, ако на него с големи букви не е написано името ни. Естествено е да пазим нашето си, да искаме да сме „някой“, но е и естествено, когато наистина държим на нещо, да го оставим да порасне над нас и в един момент без нас. И тук е въпросът кое ни е по-важно като водачи, това към което водим или ние да водим. Всеки решава за себе си.

До 01 ноември, когато ще е следващата ми публикация.

М

Индианците Навахо саботират статията ми! Не знам дали знаеш, но езикът им е бил използван като код по време на Втората световна война от американската флота и не е бил разбит от немците. Причината – отразявал е чудатата култура на племето. Например, Навахо се делели на четири пола: мъжки мъже, женски жени, женски мъже и мъжки жени. Днешната цивилизация произвежда все повече от последните две категории и е доста трудно да кажеш, че примерно една нахъсана мацка, която се бори самичка с живота още откакто крачето й е стъпило в София, има какво да научи от някой гелосан мамин-сладък, чиято най-епична битка досега е била с космите на краката. От човек до човек разликите са огромни и това как Станка Златева размята 136-килограмовия Марчо Марчев, който имаше глупостта да излезе срещу нея на народни борби, го показва. Въпреки това, считам, че има конкретно нещо, в което на обобщено ниво има осезаеми разлики между мъжете и жените и което си заслужава да разгледам – предразположеността към тревожни разстройства и депресия. Жените са приблизително два пъти по склонни от мъжете да развият тревожно разстройство (виж) и депресия майор (виж) от пубертета насетне.

Докато в част от случаите причините вероятно са на биологично (хормонално ниво), то и вероятно, както предполага един от съвременните пионери в областта на депресията, Мартин Селигман, във великолепната си книга Learned Optimism депресията е черноглед начин на мислене умножен по прекомерно мислене, а жените като цяло са доста по-надарени в предъвкването и преанализирането и съответно Мартин Селигман предполага, че и това е едно от обясненията, защо в женската част от населението има повече случаи на депресия (стр. 75, 83 – 86 от книгата) – когато жените попаднат в дупка, продължават да копаят още по-надолу, за разлика от мъжете, които в по-голямата си част предпочитат да метнат лопатата и да се разсеят, отвличайки вниманието си в съвсем друга посока.

Имам усета, че в не малка част от случаите зад женската тревожност всъщност стои преекспонирана до невроза външна референция (тоест, придаване на прекомерно значение на мнението на другите), умножена по непродуктивен мисловен навик, а именно прекомерно мисловно предъвкване.

Това, което ще последва е, първо, решение по отношение развиване на вътрешна референция (тоест, да се осланяш повече на собствените си усет и мнение) и, второ, решение по отношение мисловно предъвкване.

Макар, че целевата ми аудитория за статията е женска, последните години забелязвам и бум на тревожните разстройства сред мъжете и то дори млади момчета, така че „колеги“, ако Ви тормози тревожност или депресия, не се стеснявайте, ами четете написаното по-долу. Няма да Ви порасне бюст, гарантирам, а написаното ще Ви е полезно!

За женското самочувствие или защо ме роди с такова голямо дупе

Ленинград имат два клипа с дълбоки прозрения за женските неволи. За тези от Вас, които не разбират руски, клиповете имат и субтитри на български. Можете да ги включите от бутончето за настройки (зъбното колелце) в долния десен ъгъл на екрана. Леко гледане.

Преди да споделя какво мисля, че дамите, които се припознават в някой от горните клипове могат да вземат от по-нахаканите мъже без да губят от женствеността си, ще споделя извадка от Mindset на Carol Dweck (стр. 78):

Тази уязвимост засяга някои от най-талантливите, високо-успели жени. Защо е така? Когато са малки, често тези момичета са безупречни и се наслаждават да чуват това от всеки. Толкова възпитани са, толкова са сладки, толкова са услужливи и са толкова будни. Момичетата се научават да вярват на оценката на хората за тях…

Момчетата постоянно биват упреквани и нахоквани. Наблюдавайки в класните стаи в основни училища, установихме, че момчетата получаваха осем пъти повече критики за поведението си от момичетата. Освен това момчетата постоянно се наричаха един друг нещастници и идиоти. Оценката загуби много от силата си.

Тоест, възможно е да се приеме, че броят на жените, на които сериозно им пука за мнението на другите за тях е по-голям от този на мъжете с подобен „проблем“. Личният ми опит е, че вероятно е така.

Някои от най-известните и успели мъже в днешно време са определено и сред най-плютите: Доналд Тръмп, Борис Джонсън, Владимир Путин, Еманюел Макрон, Марк Зукърбърг, Бил Гейтс, Джордж Сорос. Ако човек иска наистина нещо повече,трябва определена доза устойчивост на негативна външна оценка.Това е нещо, което наистина успелите мъже масово притежават. Стреми се на първо място да се харесваш, а не да те харесват. Да те харесват всички означава да си ходещо огледало без собствен образ. Нещата, за които един ще те похвали, друг ще те заплюе. Всеки, най-често несъзнателно, се опитва да те формира така, че да пасваш на вътрешния му свят посредством похвалите и укорите си, тоест, посредством оценката си. Да те оценяват означава да те моделират. Да се нуждаеш неистова от положителна оценка означава да се превърнеш в пластилин.

Поддържай се физически, емоционално, умствено, но прави го на първо място заради себе си, а не за да те погали някой по косичката. Има дългосрочна полза от това да правиш нещата заради себе си, а не заради някой друг, а именно, че правиш нещата дългосрочно! Много жени си хващат мъж, приемат, че им е гарантиран и се превръщат в тетки, губещи много от женската си топлина – не, че мъжете не се превръщаме в чичаци с тумбаци. Това е бомба със закъснител, защото чуждата положителна оценка, внимание, грижа много рядко са 100% гарантирани – ако не си се научила сама да си вчесваш гривата, какво правиш, ако принцът с гребена изчезне, оставяйки ти чифт рога за мил спомен? Грижи се за себе си заради себе си!

Също така не робувай на идеята, че всички са длъжни да те харесват – безумна е! Виж къде нещата се получават и къде не, и това е. Ако понякога не получиш вниманието или харесването, което искаш, по-скоро се посмей искрено и не абсолютизирай. Разни хора разни идеали. Повечето хора намирам за преобладаващо симпатични същества, но има нещо толкова абсурдно в цялото човешко общество и общуване и сериозността, с която се опитваме да се впечатлим, че просто не мога да си представя да взема твърде насериозно чиято и да е оценка за себе си, включително собствената си. Вместо това фокусирам във връзката си с живота и действията си. Стремя се да съм глагол, а не прилагателно. Стремя се да се поддържам и провокирам умствено, емоционално, физически, да оценявам живота, да си давам свобода и да излизам извън отъпканата пътека на автоматизирани разговори и ситуации, да откривам нови части от себе си и скрити способности посредством общуването си с другите. Това е много по-жив подход към живота, отколкото да настояваш хората да те оценяват положително и да се разстройваш, ако не го правят. Ако ти е истински готино да живееш, ходиш с усмивка по улицата, независимо дали другите отвръщат на нея и независимо колко зъболекаря по навик ще вперят очи в устата ти.

Затова и силно те съветвам вместо да фокусираш върху отношението на другите към теб, върху което никога нямаш пълен контрол, да фокусираш върху всички положителни неща, които можеш да направиш за себе си и да ги направиш, както и да дадеш право на другите да не те оценяват по начина, по които би ти се искало, без да им се сърдиш.

Нероден Петко или как се заражда тревожно разстройство

Опростявайки идеи от когнитивно поведенческата и рационално-емотивно поведенческата терапия, възможно е да имаш нересурсни ирационални и често несъзнавани базови вярвания, които се активират при негативни събития или низ от тях и водят до спирала от безполезни или дори вредни мисли и емоции, пораждащи се една от друга, накрая водейки до маладаптивно поведение и негативни последствия. Това, което правят тези психотерапевтични школи е да разкриват и атакуват ирационалните вярвани и да ги заместват с по-реалистични и здравословни такива, както и да помагат на клиентите да отработят по-адекватни емоционални реакции и поведения. Това е прекрасен подход, но засега предпочитам да ти предложа нещо доста по-лесно, а именно да се самодресираш да не предъвкваш мисловно, а още веднага, когато се появи първото безсмислено „циклене“ да смениш емоционалната или мисловната рамка, своевременно прекъсвайки спиралата от тревожни мисли и емоции.

Мъжете в по-голямата си част, както споменах в началото на статията, не чоплят излишно в болни теми, а търсят с какво да се разсеят. При много от жените това умение не е толкова добре развито. Мъжете в по-голямата си част директно търсим решения на проблемите, докато доста жени искат първо да разкажат в детайл за проблема, да го анализират, да се анализират, да те анализират и дори ако предложиш директно решение, могат да се ядосат, че не си ги изслушал докрай – случвало ми се е няколко пъти. Затова и ако мозъкът ти е с хранителните навици на крава – предъвква и предъвква – ще ти предложа няколко ефективни техники за прекъсване на ненужното прежиляне. Избери си тези, които ти допадат най-много, в последователността, която най-много ти допада.

Телесна: Искам да се изпъчиш, намръщиш и максимално категорично да кажеш „Стига“, било то замахвайки авторитетно и енергично с ръка, удряйки с юмрук, щраквайки с пръсти. Усети ясно категоричността в тази команда. Вероятно още това ще пресече негативните мисли. (Заимствам от Мартин Селигман).

После остани изпъчена, поеми няколко пъти дълбоко дъх и с всяко издишане, издишай и последните остатъци от тревоги, ако има такива, докато не се прочистиш изцяло от тях. Ще усетиш как с последните няколко дълбоки издишания се отпускат раменете, ръцете, тялото, съзнанието. После можеш да ми покажеш една 24-каратова усмивка, да погледнеш нагоре и 30 секунди да се усмихваш много енергично на живота, плавно обръщайки дланите си към небето и повдигайки ръце нагоре. Сети се за някого, комуто искаш да изпратиш тази прекрасна усмивка и му я изпрати на ум. (Заимствам от няколко медитативни практики).

Аудио-визуална: Изречи негативните си мисли с максимално писклив, разтревожен и драматичен глас, като се запишеш на телефона си и после се виж отстрани. Искам да изиграеш разтревожеността си, така че Оскар да получиш – на максимум, с емоция, драма да има. Когато се видиш, ще добиеш съвсем друга перспектива за мислите си. Гледай записа 5-6 пъти подред.(Заимствам от Едмънд Борн и от терапевтичен похват на Милтън Ериксън).

Мисловна: Осъзнай, че грамадна част от живота си хората прекарват в мъгла от ниска мисловна хигиена и когато близките им са до тях, здравето им в тях, възможностите пред тях и живота навсякъде около тях, не ги оценяват. Животът минава и в последния момент идва осъзнаването за всичко, което не са оценили и всички абсолютно безсмислени, нереални тревоги, които заслепяват за безкрайния блясък на живота тук и сега. Представи си, че си далеч напред в бъдещето, много, много стара, получила си още 30 минути живот и ти е дадена възможност да се върнеш във времето и да ги изживееш сега, как би ги изживяла? Какви са всички хубави неща, които имаш, които ти се случиха, как звучи гласът на любимите ти хора, как е да поставиш ръката си под струя студена вода, какви са цветовете около теб, колко различни звука чуваш? Какво е да гледаш, чуваш, дишаш дълбоко, да обичаш, да си жива. (Заимствам от терапевтичен похват на Виктор Франкл).

Заключение

Грижи се за себе си, защото се обичаш, а не за да те обичат. Оставяй нещата да се случват и се забавлявай с отворени за живота обятия. Отвори широко очи за цялата красота, която животът предлага всеки божи ден. Не допускай всички прекрасни неща да минат пред теб незабелязано, прахосвайки времето си в циклене над глупости.

Следващата ми публикация ще е на 05 октомври и ще е посветена на това какво мъжете могат да научат от жените за лидерството.

До 05.10,

М

Как съзнателно и несъзнателно филтрираме и обработваме сигналите, които реалността подава през нашите вярвания, някои, от които дори несъзнавани, играе огромна роля за това дали сме щастливи или нещастни – за повече по темата препоръчвам трудовете на Албърт и Деби Елис и Аарон и Джудит Бек. Тази публикация, последната от поредицата за разбиване на лъжи за щастието, е посветена на конкретен компонент от щастието – постижения. За себе си открих, че има два вида нужда от постижения, спокойна и невротична. За невротичната нужда от даден резултат цитирам Албърт Елис:

На практика, всеки път, когато си притеснена заместваш ще е по-добре с трябва! Това е неврозата.

Считам, че ако човек има черти на характера, правещи го изявено състезателен и устойчив на стрес и има личните качества да побеждава, то на моменти „невротичното трябва“ способства постигането на наистина високи резултати. Но човек не може да продължава така вечно, защото без да го осъзнае, всичките му постижения биват погълнати от това невротично трябва – все едно има вътрешен паразит, които се храни с постижения, а човекът иска още и още и прави още и още, но никога не стига. И докато животът си минава като напета, самодостатъчна котка в далечината, човек забива съществуването си в един единствен квадрант – работа (постижения). Ако използвам балансовият модел на Носрат Песешкиан, претоварва пътеката между фантазия/очаквания и работа, и започва да губи усет за цели пластове от живота – много по-стари и по-енигматични от поп-фолка „Бате Шефе“, с който се изчерпва цялата фантазия за щастието на една не малка част от народонаселението по света и у нас.

Ако останеш с впечатлението, че съм от хората, които миришат цветя и слушат птичките със стичащи се от умиление сълзи, сериозно се лъжеш. Ако приемем теста VIA за достоверен, да оценявам „красотата“ на живота е едно от най-недоразвитите ми качества в момента. Считам се и ме считат за целенасочен, понякога дори до маниакалност, но не ми се иска да живея като поредната овца скочила от скалата. Не ми се иска следващите поколения да знаят, че съм живял, а аз да знам, че съм го направил, но истински. Не ми се иска да впечатлявам, когото и да е, а да намирам по нещо, което ме впечатлява всеки ден. Иска ми се и да споделя една малко по-различна перспектива за щастието и постиженията от първо лице единствено число за хората, които се намират там, където се намирах преди няколко години и се пържат в собствен сос от изисквания и очаквания към себе си, като същевременно не осъзнават колко много имат в момента и колко щастие остават да мине незабелязано край тях.

От „постиженията“ и невротичното трябва към Джон Дън и неговото „никой не е остров, в себе си цял“

Редица амбициозни хора инвестират цялото си същество в много ограничено и повърхностно разбиране на „постижения“ – най-често като резултати, с които да (си) покажеш, че си повече, че си специален. В това няма нищо лошо стига да канализираш този първичен устрем, а не той теб. Редица високо интелигентни на рационално ниво хора свършват като полезните идиоти, лишени от личен живот, в очакване на поредния корпоративен тиквен медал, защото преди да се метнат да трупат „постижения“ не са се запитали кому служи това определение на „постижения“ и какъв е дългосрочният резултат, когато поведението им е производно на такава идея за постижения. Дефинирайки постиженията толкова тясно (като статус), човек се баламосва, че е постигнал нещо кой знае какво, когато всъщност успехите му са едноизмерни. Резултатът – огромна загуба на щастие, което е буквално под носа ти.

Ще направим нещо, което Албърт Елис прави редовно в терапевтичните си сесии, а именно за момент нека приемем, че сме абсолютни загубеняци без никакви постижения и шанс за такива. Добре, нямаме постижения, какво ни остава и колко ценно е?

Оставаме ние. Това, което можем да си дадем с някои хора е вълшебство, случващо се, когато сме един до друг, а не когато единият ползва другия като мерителна линийка за значимостта си. В истинската човешка комуникация няма статус, понякога няма и думи, просто двама души споделящи изцяло искрено, усещайки се и допълвайки се. Хронично да губиш това измерение особено, ако не работиш за себе си, а за някой друг и да имаш претенции за постижения за мен е, като да ми се похвалиш, че си изял цялото меню с предястия, забравяйки, че не си ял от основното и десерта. Казвам ти го като човек, който няколко години подред нямаше нищо в полезрението си освен работа. Когато в един момент придобих някакъв финансов, емоционален и времеви комфорт започнаха да се появяват въпроси по отношение на много от етикетчетата – любов, постижения, приятелство. Осъзнах, че хората донякъде живеем на база внушение, което е адски осакатяващо. Сещам се за аспирациите, които имах, когато работих в сферата на финансите, за възприятията, които имах, когато започнах да се занимавам с някакъв вид дребен бизнес. От перспективата на времето цялото това желание за постижения, за да си покажа, че не съм смотаняк ми е странно. Разбирам отлично психологията зад това да работиш като изрод, но и знам, че хората си търсят оправдания, за да им е удобно, вместо да се развият като цялостна личност. Казват си, че са в зоната на дискомфорта, а всъщност са в зоната на комфортния дискомфорт. Знам също и че задачите, казусите за решаване, целите ще ги има и утре, а не винаги това ни е гарантирано по отношение хората, на които държим или нас самите. Знам и че дори без да го осъзнаваме, имаме нужда един от друг дори само, за да имаме с кого да се разминем на улицата или да се скараме на опашката в магазина. Освен индивиди сме и „колективиди“. Имаме нужда от взаимодействие един с друг. Не знам помниш ли, Уилсън, поддържащия герой от „Корабокрушенецът“. Всъщност Уилсън е топка, на която героят на Том Ханкс, Чък, направи нещо като лице и с която си говореше, бидейки лишен от човешки контакт.

Представи си, че имаш всичките постижения на света, но нямаш хора, с които да можеш да си кажеш две думи нормално. Как ти се струва? Не е нужно да преплуваш половината океан на сал, с надеждата да се върнеш сред хората, за да отбележиш точка в дневничето с постижения, не е нужно да превъзмогваш природни стихии, достатъчно е да направиш нещо много приятно, което сега ще ти предложа на база упражнение, популяризирано от Мартин Селигман.

В продължение на 30 дни всяка вечер точно преди да заспиш си припомняй приятните преживявания, породени от общуването ти с хора през деня.

Защо още сега не събудиш спомен за приятно преживяване, породено от общуването ти с хора днес. Обещай си да довършиш упражнението, когато си легнеш.

Надявам се усети, че в живота има много красота с човешко лице. Да я забелязваш и цениш повече е огромно постижение, в което има може би дори повече щастие, отколкото в „постиженията“, независимо дали искаш да си го признаеш или не.

Ако публикацията ти е харесала, просто я сподели.

Ще пиша пак на 01 септември.

До скоро,

М