Публикации

„Достатъчно добро“ е и лекарство, и отрова.

Лекарство е за болшинството хора, защото колкото и да е модно твърдението, че всеки може всичко, то не е вярно, защото има редица области в живота, в които моженето на един е стъпило на главата на неможенето на друг. Ако човек вложи себеоценката си и мечтите си в химера, той ще мери всичко спрямо нея и каквото има, ще му изглежда малко. Ако това се случва в общество по западен образец, е вероятно човекът да се депресира, да прибегне до алкохол, анти-депресанти, да започне да се зомбира с телевизия, безсмислено социално жужене и да загуби пътя към себе си и чистотата в усета си за живота. Това е и нещото, което се случва в определени култури, внушаващи погрешното вярване, че ако човек не постигне бомбастични външни успехи, то сам си е виновен и че всички сме независими социални атоми в свят ръководен от правото на силния. Този вид мислене сконтира (дели) живота на неврози, а в неврозите има малко житейска истина. И така дори нещо дребно, поради това че е разделено на нещо още по-дребно, ни изглежда голямо. Затова и алтернативата, която е здрава за повечето хора е да делим живота не на неврози, а на смъртта, на неизбежния му край, на края на хората, които обичаме, на края на моментите, които са красиви, на края на силата, на края на любовта. Делейки на нещо с толкова много житейска истина като смъртта, ще осъзнаем, че повечето неща са незначителни и че това да сме здрави, да обичаме и да сме обичани, да ценим работата си и да не сме гладни, и да имаме покрив над главата, далеч не е малко. Дори един поглед 100 – 200 години назад във времето разкрива колко по-напред сме материално, но и колко по-неблагодарни сме спрямо това, което имаме и то точно заради вярата в някои хора, че могат всичко, когато всъщност не е така. В слабостта им няма нищо срамно, нищо което да ги принизява, стига да допринасят за социалния организъм и да осъзнаят, че понякога силата ни не е в това какви сме, а в отношенията ни един с друг. Този вид мислене не само се забравя, но и за съжаление унищожава в следствие точно това невротично търсене на власт от определени хора с влияние. Затова и „достатъчно добро“ е естествена защита, стъпваща не на идеализирания образ на човека, а на реалността, в която да си с пълно сърце и пълен стомах не е малко.

Същевременно, всеки си има своя пътека и е безкрайна глупост да мислиш, че щом девет пътеки вървят на изток, то десетата не трябва да води на запад. Има хора като мен, за които „достатъчно добро“ е било проклятие, от което съм безкрайно, безкрайно благодарен на живота, че досега ме е отървавал. В живота има две противоположни позиции. Първата – вярваме, че можем неща, които не можем и втората – вярваме, че не можем неща, които можем. Докато „достатъчно добро“ е лекарство за първата позиция, то то е отрова за втората. Вчера бях безкрайно благодарен за това как протича животът ми в момента. Знам, че е въпрос на време нещо да се счупи и се надявам отново да е за добро. Вчера се сетих всъщност колко пъти, когато съм се успивал и съм бил доволен от нещо, което не е било моето, животът е идвал теглил ми е един шут отзад и е започвал да ми затваря врати, докато не си падна на това, което реално искам, но не съм вярвал, че ако поискам, ще ми бъде дадено. Причината, поради която може би съм се лъжел е, че като цяло съм имал високо самочувствие и не ми се искало да си призная, че не вярвам, че имам силите за конкретни неща, които всъщност са ми били безкрайно важни или казано по-научно, високо самочувствие (self-esteem), но ниска себеефикасност (self-efficacy). Това което ми помогна е, че бях в ситуации, в които трябваше да търся решения. Ако ми бе комфортно, никога не бих попаднал в тези ситуации, никога и не бих натрупал опита, уменията, а оттам и вярванията за възможността ми да постигна успех в конкретни области, които по-рано съм вярвал, че са непристъпни за мен. Вчера с пот на чело се сетих за интервюта с EIB, EBRD, Morgan Stanley и Ernst & Young, които бяха неуспешни. Представих си се като корпоративен чиновник, който става в 08.00, слага вратовръзката и си чупи гърба за благото на капитализма. И си казах, „Боже, благодаря ти, че ми спести това.“ Сетих се за някакви любовни драми и потенциала за една безкрайно безсмислена връзка, която пак слава Богу ми се размина. Сетих се и за един куп други неща, които уж са били за лошо в момента, в който се случват, а после се е оказвало, че са за добро. Както казваше баба ми, Бог да я прости, „Господ си знае работата.“

Извличайки общо правило от казаното по-горе, ако знаеш, че си си на пътя, ако това, което правиш не е компромис, то просто твори, оценявай и се радвай, и недей да се пускаш по лайсната, ама защо Бил Гейтс може, а аз не, нали в последната мотивационна книга, която прочетох пишеше, че и аз мога. Еми, явно нещо не си визуализираш доларите правилно, не знам. От друга страна, понякога, си казваме, че не можем нещо, но никога не проверяваме реално наистина ли е така. И за наше учудване, когато животът ни хване за ухото и ни метне във водата, може да се окаже, че всъщност бая добре плуваме. Затова и, ако все още не си си на пътеката, ако все още има въпросителни, не се разстройвай, ако се случват неща, които на пръв поглед са лоши. Понякога животът вижда в перспектива и иска да ни сложи на нашия си път, но просто не можем да го разберем.

До скоро,

М

Тъжно е да ти мине животът и да се питаш какво би било. Колкото повече време минава, толкова по-ясно го осъзнавам. Хора поръсили времето си със скука и посягащи към твоето, а то ти трябва, защото от него градиш мост към по-различно бъдеще, към нещо, което понякога усещаш, че ти е писано да разгърнеш.

И все пак понякога се сещам за живота преди да се превърна в темерут. Не бе чак толкова отдавна – хора от танците, от тези 2-3 месеца, които правих импро театър, дори и за лятото на 2017 г. Ще ти разкажа за трима от тях и как покрай коронавируса всеки един от тях ми донесе усмивка: Теди, Златин и Радо.

Теди от Ритмо

На 1 юли 2018 година се върнах след 10 месеца учене във Виена. Не можех да свикна със София. Бях емоционално изтощен и дезориентиран. И така дойде септември. Тръгнах на бачата при Ина и Захари от Латин Форс. Беше прекрасно и след половин година вече правих по 13 тренировки на седмица: успоредно в различни групи на Латин Форс, Палетро, Паланте и Ритмо. Имам определена маниакалност и избива в какво ли не. Един Господ знае що ниви щях да съм прекопал в името на Сталин по време на комунизма.

Безкрайно благодарен съм на всичките си инструктори до един за огромното количество усмивки, но сега специално искам да благодаря на Теди от Ритмо, че ме усмихна и по време на епидемията с COVID-19. Със съпруга й, Митко, и другите инструктори на Ритмо веднага започнаха да изкарват видеа. Създадоха възможност за онлайн тренировки. Връзката е https://usmivka.ritmo.bg. И дори изкара курс в Udemy, отговаряйки на въпрос, който хич не е лесен – какво да правят дамите с ръцете си (тук) по време на танци. Вярвам, че е як курс, макар и без тренировки за бицепс.

Едно голямо браво на Теди от мен, че не се даде на епидемията, че запази усмивката си, че я сподели и че запретна ръкави и дори щурмува Udemy.

Златин от Шизи

Обичах тренировките по танци, но вече не ми бе тръпка да ходя в Калиенте или Микстейп (дискотеки със салса партита). Вече нямаше емоция. Нещо там въртиш жените и се чудиш колко ли завъртания е правила Валентина Терешкова и как ли би изглеждала партньорката с костюм на космонавт. Липсваше ми истинска експресия, истинска комуникация – без грим, претенции и без нуждата да блеснеш. Понякога хората са безкрайно досадни и предвидими. Чувство, че един и същи човек обитава стотици тела. Чувство, че водиш един и същи блудкав разговор отново и отново.

И така се записах на импро при Златин от Шизи Про. Беше нещо невероятно! Курсистите бяха много готини и интересни хора, с които ходихме по барове, говорихме за какво ли не и се смяхме до сълзи. Все още получавам писма от Шизи Про. Ще споделя малко от написаното от Златин, но първо трябва да транспортирам едно паяче навън… Готово. И така, Златин:

В този месец и половина от “застоя” аз лично преминах през много етапи. Промяната беше двойно по-рязка и заради нуждите на едномесечната ми дъщеря, но смяната на 12 часа навън с почти никакво излизане от вкъщи беше фрапантна. Но нали това е същината на импровизирането:

Адаптацията.

Преди да се роди Рая си мислех, че ако трябваше да избирам да науча детето си на едно единствено нещо, то то би било адаптацията. Да приема промяната като повод за надграждане и да е отворена към нея като към най-естественото нещо. Да импровизира живота си.

Едно от нещата, които правят от по-горните нива на Шизи е Zoom импро на фейсбук страницата си (тук) почти всеки петък. Безплатно е, но можете да си купите и билетче, ако Ви е харесало. Изкуството храни душата, но все пак. Ако ли не след кризата, ще ни остане само най-необходимото за народа – чалгата. Удр‘и един гюбек, мацка!

Ето и връзка към предстоящото им шоу на 8 май:

https://www.facebook.com/events/524760804863446/

Едно голямо благодаря на Златин и другите импро-ентусиасти, че въпреки обстоятелствата намират енергията и желанието да веселят публиката и импровизират и то през Zoom.

Радослав Благоев

Преди над 5 години минах един тон курсове по маркетинг към М3 College. От тогава ми е останало искрено хубаво чувство към двете момичета, които организираха курсовете, Жаси и Стeли, и един от преподавателите, Радо. Последно тримата се видяхме на по питие преди повече от 2 години. И всеки си тръгна по пътя.

Жаси: Binge Off

Стели: yogahouse.eu

Радо: blagoev.agency

Наскоро мернах, че Радо е изкарал видео за бизнес. Знам, че отдавна искаше да си направи YouTube канал и ми стана приятно и любопитно. Чух видеото, както и предишното. С някои неща, които Радо казва съм съгласен, с някои не съвсем. При всяко положение обаче ми бе приятно да видя трезва гледна точка на фона на морето от Бил Гейтс е станал милиардер, можеш и ти. В конкретното видео, което загледах първо, ми допадна и че Радо даде различни перспективи спрямо времеви хоризонт и мотивация за бизнес от тази на след 6 месеца си милионер само със силата на мисълта. Ето го и видеото:

Браво на Радо за това, че е сред хората, които споделят перспектива, макар и субективна спрямо неговия конкретен опит, какво е не чак толкова розово в стартирането на бизнес.

И така Теди, Златин и Радо. Да сте живи и здрави и дано има повече хора като Вас!

Имах желанието да споделя нещо готино и да дам малко светлина за това, което ме зарадва тези дни, а това е – борбени, жизнени, положителни хора, които правят нещо смислено.

И да не забравя, честит 1 май на патерицата, защото без труд не става. Песента, която пребори безработицата в САЩ преди години, а дано и тук подейства:

Представи си как нервни импулси тичат като изоглавени съвсем грубо казано в предната част на главата ти (най-вече из и между дорсолатералния префронатлен кортекс, орбитофронталния кортекс, вентромедиалния префронтален кортекс, предния цингуларен кортекс и лимбичната система). Някои от тези импулси са важни, защото тичат с решение, частички от ценен спомен, голям знак „стоп“ или пък с шепа с бонбони. Други просто си тичат, правят калабалък и всяват смут. Ако се вгледаш, за да ги различиш, ще видиш, че някои имат хладен устрем, други са поизбелели и изхабени от времето, а трети изглеждат доста тъпички и тичат като уплашени кокошки в кокошарник. Вместо да се опитваш да успокоиш тези мисловни кокошки, се огледай какво може да ги е изплашило и може би ще видиш, че на няколко метра от оградата на курника има две лисици. Едната лисица е страхът от самота, а другата страхът от безпомощност. Можеш да се дразниш на кокошките, да им сипваш ракия, да се опитваш да подсилиш оградата и какво ли още не фокусирано към тях и кудкудякането им. Може и да застанеш пред лисиците и да избягат или пък да се опиташ да ги опитомиш. И може би те искат да бъдат опитомени като лисицата от Малкия принц. И подходът към тях може да е като този, който му предложи лисицата – не казвай нищо, в едно и също време заставай пред тях и всеки ден малко по-близко и по-близко. В природата има какво ли не и не винаги нещата са очевидни. Понякога кудкудякането в главата е просто лисица, която иска да я опитомиш – стъпка по стъпка.

Заимствал съм от Бек и Уолпе що се касае дисфункционални вярвания и десенситизация, но ми се струва, че осъзнавайки го или не, Екзюпери ги изпреварил с 20-тина и повече години. Време ми е да спя. До след две седмици, когато ще преговорим какво научихме последните четири седмици за тревожността и за спокойствието.

До,

М

Докато едни са на пътя си, като имат ясна цел, отдаденост, творчество, любопитство и успехи,  други са калта по грайферите на съвременния състезателен свят – не на пътя си, неуспели, неуверени, отхвърлени и въплътили вярата, че са негодни за любов, безсилни. Животът е непредвидим – всеки може да падне и повечето от нас ще в един или друг момент. В много случаи и ще ни се размине, но ще си останем с уплаха. Ще ти дам конкретна гледна точка, която не е глобална, не се отнася за моментите в които летим, мечтаем, успяваме, гледаме глуповато-влюблено, а за тези моменти, когато правим цамбур в някоя житейска локва. Започвам с леко преработени цитати от три известни терапевта (превеждам от английски).

[1] Албърт Елис:

Можеш да направиш много грешки, разбира се, което е човешко. Помни обаче, че винаги имаш други възможности и не се проклинай цялостно, за които и да е грешки.

[2] Александър Лоуен:

Като хора сме неудачници независимо колко добре се справяме. Вярвам, че повечето от нас вътре в себе си усещаме неуспех. Бегло осъзнаваме болката, мъката и отчаянието, които лежат точно под повърхността. Но сме решени да надвием слабостта си, да погазим страховете си, да покорим тревогите си. Затова книгите за самоусъвършенстване и „как да“ са толкова популярни. За съжаление тези опити са обречени на неуспех. Да бъдеш човек не е нещо, което можеш да направиш. Не е акт… Ако се изправим пред вътрешната празнота, ще намерим удовлетвореност. Ако може, да преминем през отчаянието, ще намерим радост…

[3] Карл Роджърс:

В степента, до която терапевтът създаде този създаващ сигурност климат на безусловно положително отношение, вероятно ще започне значително учене [себепознание от страна на клиента].

Животът ще ти дава две карти – с първата ще се иска да го промениш, с втората – да се промениш. Много от грешките в живота идват от това, че хората бъркат коя карта им е дал животът и правят не това, на което ги изпитва. Горните мисли, не се отнасят за първата карта. Публикациите ми за спокойствие не предполагат работа на дълбинно, а симптоматично ниво, но доколкото мога да те дръпна само с една идея по-дълбоко, предлагам да осъзнаеш, че големината на всичките ни проблеми е обратно пропорционална на осъзнатостта ни за смъртта. Повечето хора изхождат от гледната точка, че животът е даденост. Не, животът е дар, който получаваш всяка сутрин и едни ден слънцето ще изгрее без теб. Затова, когато отвориш очи благодари на живота, че е дошъл и тази сутрин при теб, при хората, които обичаш, благодари на здравето, че е дало колкото може и сравни колко голямо е това на фона на всичките ни проблеми.

Идват времена, които няма да са лесни. За съжаление, очаквам много хора да изгубят работата си близките седмици. Споменете си 90-те, каква мизерия беше и каква несигурност, но моментите, в които сте били до близките Ви, моментите, в които сте имали мечти, моментите, в които не това какви дрехи носите, а какво носите вътре в себе си, тези моменти не са се обезценили с времето – вероятно, напротив, станали са по-ценни.

Единият подход, когато сме тревожни е да осъзнаем на рационално ниво нерационалната част от мислите, на емоционално да приемем страховете си, да тръгнем към тях с абсолютната вяра, че няма да загубим обичта си към нас, докато вървим през тях и така да прекосим реката от тревожност, вина, срам, тъга и да отидем на отсрещния бряг.

Другият подход е да престанем толкова да се взираме в нас и да си даваме оценки. Когато човек има живот насреща, когато има хора, които обича, когато има звезди, когато има вятър, когато има птички, то е егоцентрично извращенство толкова да чоплиш в себе си. Животът не е перфектен и същевременно е гениален и неописуемо красив. Има ниво, до което е здравословно да се вгледаме в себе си, да сме честни на 100%, да обелим различни стари вярвания, но след това е шум, в които ако се вслушаш, ще чуеш неща, които не са казани. Съзнанието, бидейки съзнание, ще се опита да намери смисъл, шарка, логика, където такава няма и ще заглуши живота, а животът няма да си каже, „Дай да дам още един ден, че нещо цикли този човек.“ Какъв е смисълът на живота ли – самият живот. Когато имаш тревожност, не забравяй, че имаш нещо, което много преди теб са загубили и за което много всеки ден се борят в интензивното. Изключително богат човек си и то защото животът е дошъл пак до теб тази сутрин. Нищото винаги го е имало – пустош, празнота. То си стои и никъде не мърда. Животът идва и всеки момент, в който го усещаш в теб, в близките ти, покрай теб – благодари и не се занимавай с глупости.

М

Библиография:

[1] Ellis, A. Rational Emotive Behavior Therapy (Theories of Psychotherapy). American Psychological Association. Kindle Edition.

[2] Lowen M.D., Dr., A. Fear of Life. The Alexander Lowen Foundation. Kindle Edition.

[3] Rogers, C. On Becoming a Person: A Therapist’s View of Psychotherapy. HMH Books. Kindle Edition.

Осъзнатостта ни дава възможност да сменим релсите, по които се движи съзнанието. То има ограничен фокус. За да хване нещо ново, трябва да пусне нещо старо. На този принцип се основават първите четири техники за връщане в спокойствието от тази седмица: префокусиране към дъх, тяло, външни слухови и визуални стимули. Това, което правихме петък бе малко по-трудно, а именно да използваме инерцията на тревожността срещу нея самата, но пък на помощ имахме креативна техника, разработена от Виктор Франкл.

Когато осъзнаем, че болшинството човечество сме или тревожни по природа или по принуда, можем дори да се усмихнем с разбиране и на собствените ни малки дъждовни облачетата в съзнанието. Същевременно, никой не е казал, че трябва непременно да стоим под тях. Препратка към публикациите с техниките от тази седмица, посредством които да отидем на слънчице:

Осъзнато дишане – път извън водовъртежа от мисли

Да се върнеш в тялото

Хей ушички, хей ги две

С форма на фантазия

Да се гмурнеш в спокойствието

И така 3 седмици вече се изтърколиха откакто започнахме да усвояваме умения за спокойствие. По план ни остава само още една седмица, като ще е изключително интересна, тъй като вече сме готови да разгледаме отблизо мислите си и как можем да ги успокоим.

До утре,

М

Ще приключим седмицата с директна работа с тревожността и хитър, стар трик за намаляването й. Още 1939 година австрийският терапевт Виктор Франкл презентира техника наречена парадоксално намерение – алгоритъмът й най-общо е, че страхът се заменя с парадоксално желание и че свръх-намерение прави невъзможно сбъдването му (виж стр. 124). Доктор Франкл дава пример с мъж, страдащ от тежка форма на заекване. Цял живот заеквал с едно изключение. Когато бил момче се возил в трамвая без билет. Качил се кондуктор. За да събуди съжаление у кондуктора и да си спести глоба, опитал да наблегне на заекването си – е, това единственият случай, за който помни, в който говорил от гладко по-гладко (виж стр. 126).

Един от начините да задействаме парадоксалното намерение е на ниво намерение за действие. Например като момчето, което се стремяло да заеква и се получило точно обратното. Другият е на ниво емоция. Ще поработим на ниво емоция, правейки нещо сходно с популярна НЛП техника.

Ако имаш нерационална тревожност, изразяваща се в странни мисли, усети емоцията, която ги подхранва. Представи си, че имаш пулт, контролиращ тази емоция на тревога, дискомфорт, безпокойство. С пулта се опитай 30 секунди да подсилиш тревожността на максимум. Най-вероятно нищо няма да се получи. И тревожността е подвластната на общия принцип на свръхнамерението, а именно, че престараем ли се, се получава точно обратното.

Когато имаш осъзнатост за емоциите ти и техния баланс, можеш да откриеш, че причината, поради която траят дълго е, че не само те те бутат, но и ти ги буташ. Така реално ги крепиш да не паднат и ти тежат. Дръпни ги, ще паднат и ще те оставят.

Понякога сами си въобразяваме ръбове, на които замръзваме и треперим. Случи ли се така, поеми дъх и смело скочи в тревогата посредством техниката на парадоксалното намерение. Не е пенкилер, но не е за пренебрегване.

До утре, когато ще правим седмичен преговор.

М