Публикации

Като че ли не малко жени гримират и емоциите, и нуждите си, та да не би да са толкова ужасни, че хората да ги осъдят на изгнание. Има и безброй изключения, но тази тема не е за тях, а за жените, изпитващи сблъсък между нуждата да са автентични и нуждата да са приети. На тези жени искам да кажа, че с времето и се откриваме, и се създаваме, и това става сблъсквайки се с различни типажи и ситуации, и е нормално да има производен дискомфорт. Този дискомфорт е мастилото, с което се подписваме върху живота, че си е наш. Ако не си отвоюваме правото на подпис, дори с риска на някой емоционален бушон, то цял живот ще сме прекарали в антрето на душата си.

Понякога обаче мастилото е твърде много и подписът се размазва. Има ненужен дискомфорт, породен от детински „истини“, които са твърде мънички, за да може голям човек да стъпи върху тях без да губи баланс.  Затова този месец ще изкарам три кратки клипа на страницата на канала ми в YouTube – по клип на седмица, като теми ще са:

Обезценяваш ли автентичността си, за да те харесват хора, които не харесваш (10 октомври)

Доколко е редно да се сърдиш на хората за това, че се възползват от добротата ти (17 октомври)

Как ситуацията определя дали да си добра и как ти определяш ситуацията (24 октомври)

Не искам обаче да оставате с погрешното впечатление, че съм дотолкова интегрирал анимата си, че да мога да дам толкова, колкото статии от рода на „Как да дресираш мъжете да те глезят“ и „Кое смути е най-добро според зодията ти“ – достижения на съвременната мисъл, съблазняващи любовта към мъдростта у редица български домакини по начин, по който само жена, черпеща сила от аурата на богинята Бастет може да съблазнява. Не, съвсем открито признавам ограниченията си. Просто ми прави впечатление, че доста жени правят живота си ненужно неудобен, поставяйки личността си в „по-малка саксия“ и съответно, лишавайки се от пълния ръст на уникалното в себе си. Затова и чистосърдечно се опитвам да направя нещо по въпроса, стъпвайки както на мои наблюдения, така и на идеи на терапевти в различни модалности – психодинамична, хуманистична и когнитивно-поведенческа, за да споделя гледни точки, които могат да променят начина, по който някои от Вас тълкуват отношенията си с другите и границите на личната си отговорност за засрещане на чуждите нужди, но просто ще Ви предложа когнитивни решения без да намесвам космически енергии, карма от прабаба Ви и без да готвя обвинителен иск срещу родителите Ви. Язък. Вместо това искам да се подготвите за спаринг с част от настоящите си вярвания какво се очаква от Вас в отношенията Ви с другите и какво следва, ако не посрещнете тези очаквания.

До 10 октомври в YouTube,

М

„Няма човек – няма проблем.“

Чуя ли „избори“, се сещам за песен от комедия, „День выборов“, която отразява и настроението на немалко български избиратели. Куплет от нея:

И вот настал великий день,

Мне дали в руки бюллетень,

Беру и ставлю крестик — э-э-х,

Я голосую против всех!

Повечето хора гласуват емоционално и още от това следва, че или ако не видят никаква алтернатива, не гласуват, което дава по-голяма тежест на купения вот, или гласуват за този кандидат, който се е скрил в шубраците, докато другите се замерват с компромати и обвинения. Това прави системата частично предвидима и дава възможност за манипулирането й. Затова и първата митигираща стъпка е да се осъзнае, че когато човек гласува рационално, независимо за кого, то той гласува срещу манипулирането на системата. Tова, че изборът е сложен и неприятен, не е извинение за абдикиране от него.

Колкото по-малко некупени гласове има, толкова по-малко проблеми има демокрацията да бъде склонена към проституция.

„Всеки проблем си има име, фамилия и адрес.“

В България времето и пространството може да са като от книга на Хокинг – хем те няма, хем те има, пък и гласувш. Според статия във в-к “24 часа” (тук) България е членката на ЕС, понасяща най-много критики за дописване на избирателните списъци. В интервю за БНР (тук) Ваня Нушева предлага решение на проблема с “мъртвите души”, като се създаде актуален избирателен регистър въз основа настоящ адрес.

Колкото по-дълго продължава проблемът с неточните избирателни списъци, толкова по-дълго изборите може да са като поредна серия от „Зоната на здрача“.

„Не е важно кой гласува, а кой брои гласовете.“

Стигаме до машинното гласуване. Както казва бившият говорител на ЦИК, Цветозар Томов, в интервю за Радио „Фокус“ (тук), машинното гласуване не е панацея и просто заменя едни рискове с други. И тук искам да вметна много точен коментар на Джон Оливър по отношение машинното гласуване в САЩ (тук), който обаче е напълно приложим и за България, а именно, че част от решението е да изградим системи, с които да знаем със сигурност, ако машинното гласуване е било компрометирано. Цветозар Томов подкрепя тезата, че машинното гласуване с машини с оптично сканиране дава най-добра възможност за одит. В интервю за БГНЕС (тук) Томов посочва, че в настоящия си вид Изборният кодекс не дава възможност точно тези машини да бъдат закупени, което ни води и към обобщението на написаното по-горе.

„Проверката е висша форма на доверие.“

Ако отиваме към машинно гласуване, нека имаме и максимално качествена хартиена следа.

С интерес ще прочета, ако имате коментари по написаното по-горе. Както и искам да благодаря на читателите предоставили идеи под предишната публикация. От октомври блогът отново става за психология, тъй като няма с какво повече да допринеса в разговора за гражданското общество в страната ни, а и това не е настоящата сфера на компетенциите ми, а и Сталин ги е казал нещата. Не забравяйте обаче, че всеки има право на мнение и че ако времето, в което можем да се изслушаме и да се опитаме да се разберем, използваме, за да се обиждаме и плюем, не сме общество, а прогресивно ослепяваща, поляризирана маса, все по-лесна за манипулиране.

Поздрави и до октомври,

М

Наскоро приятел ми разказа за протестите на Тянанмън. Три дни преди да изпрати танковете Дън Сяопин отишъл при студентите и ги попитал какво искат. Отвърнали демокрация. Тогава им казал да дефинират какво разбират под демокрация. Три дни не могли и пратил танковете. Слава Богу, не сме в ситуация, в която, ако нямаме прецизирани позитивни искания, ще ни премажат, но за съжаление сме в ситуация като от вица: „Мамо, спи ли ми се? Не, рожбичке, гладен си.“

Има група протестиращи с ясни искания: машинно гласуване, премахване на поста главен прокурор и прочие, но, струва ми се, болшинството подхождат към гражданския контрол с идеята, че е спорт тото. Ако не ставаш като политик, ще те махна, пък да видим следващия, ако ли не и него ще махна. Много по-добре от овчедушие, но значително по-зле от гражданско общество в истинския смисъл на думата. Гражданското общество е като дърво, което расте отдолу нагоре и се подхранва с дискусии, градивен обмен на мнения и желанието да се намери обща позиция, зад която уверено могат да застанат максимален брой хора. Гражданското общество е цената, която трябва да платим за това, което искаме, иначе няма как да го получим. В основата на гражданското общество е мислещият, уважителен и търсещ общуване и обединение гражданин, а не политическият фанатик, воден сляпо от емоциите си и копаещ разделителни линии, там където трябват мостове. В момента има отделни групи, организации, граждански инициативи и политически формации с предложения, но повечето общество не мисли, не дискутира и не се обединява, изключвайки форумното плюене, а всичко започва от мен и теб. Почва ли по-високо няма истински и здрави корени.

Няма ли зрящо, говорещо и синхронизирано гражданско общество единствената ни защита е балансът между различни враждуващи политически и икономически фракции. А когато една фракция стане твърде силна, без гражданско общество нямаме имунен отговор и държавата се разболява.  Затова и след 30 години напъни, би ми се искало най-накрая България да роди своето гражданско общество, ако ще и недохранено, обиждано и неразбрано от масата. С времето ще укрепне, но нека първо се роди.

Блогът ми е за психология, не е за политика, но ще направя изключение с тази и още една статия, защото покрай протестите си зададох въпроса има ли възможност за бъдеще в България и искам да намеря отговора във взаимодействието с Вас и между Вас, защото България е всички мостове между нас, които сме построили или взривили. За мен отговорът е „да“, само ако видя електрическа активност на обществената енцефалограма. Айнщайн е казал, че е лудост да правиш едно и също, но да очакваш различен резултат. Затова и се питам, ако опитаме нещо различно, а именно стъпка по стъпка да си отговаряме на по един важен въпрос вместо да се разсейваме с един куп такива наведнъж, ще можем ли. Пределно ясно ми е, че хората са роби на емоциите си, така че ако прочета 20 Ваши хубави идеи, за мен ще е постижение.

И така септември искам да дискутираме:

Изборните измами и какво можем да направим както краткосрочно на предстоящите избори, така и дългосрочно, за да ги предотвратим.

Това, което ще Ви предложа сега е да дадете предложения, какво да включа в статията, връзки към идеи от независими експерти, Вашия опит, ако сте били в комисии – вече две дами го направиха под предишната ми публикация. Ще прочета Вашите предварителни менения и идеи и след това септември отново ще можем да помислим какво реално може да направи всеки от нас и да го обсъдим в последваща, дай Боже, смислена, градивна и полезна дискусия.

Както казах, целта на упражнението е да видим можем ли да мислим заедно или предимно можем да се караме, да се делим и да чакаме решения на готово от поредния велик вожд.

Очаквам коментарите Ви,

М

Вместо тихо и кротко да пиша книги от рода на „Как да разбереш дали мъжът ти те лъже: 101 безотказни техники от оперативно-издирвателната дейност“ или „Как да хванеш милиардер“ и продължението „Как да не изтървеш милиардера, когото си хванала“, реших, че ще ми е интересно да обменим идеи и ако можем да го направим по що-годе адекватен начин, още по-добре. Иска ми се с тази статия да достигна до разбрани и отворени да споделят аргументирано гледната си точка сънародници и особено софиянци, който имат ясна и осъзната позиция за или против блокадите в центъра на София.

Ако искаме да имаме работеща демокрация и да защитаваме общите си интереси, ще трябва да се научим да се чуваме един друг и да се опитваме да се разберем, дори без да достигаме съгласие. Ясно ми е, че много подхождат към политиката като към футболен мач или като към семеен скандал с искрена, пламена емоция и ясно разделение кои са нашите и кой е врагът, но тази статия не е за тях, а за тези от нас, които искат да разберат защо другият прави това, което прави, избягвайки от „правилните“ истини, промотирани от различни медии и интересите зад тях, от груповото „мислене“, от засрамването и възхваляването.

Сега ще споделя аргументи за и против блокадите на София и след това ще оставя на Вас да напишете в коментарите във Фейсбук с коя от двете позиции сте съгласни и защо, както и ако имате ясна позиция, ще се радвам да я споделите. Не искам обаче да се стига до обиди и квалификации между Вас. Също така за тези от Вас, които ме подозират в политически уклони и финансиране от чужди интереси, ще Ви помоля първо да се разберете дали съм спонсориран от Кремъл, Сорос, Бойко или старейшините на осемте звезди на блестящия водопад и след това да излезете с обща позиция. Моята е, че в някаква степен съм интелектуален ексхибиционист и в някаква степен прагматик, който се учи да комуникира ефективно през социалните мрежи.

За блокадите или как да не ти зашият устата

Сто човека гласуват дали да зашият устата на Иван. Иван гласува „против“, останалите 99 гласуват „за“ и съответно зашиват устата на Иван. Това е изцяло демократично. За да се избегне „тиранията на мнозинството“ и зашиването на устата на Иван, първо, трябва да приемем, че всеки човек по рождение има някои неотнемаеми права, които, ако не бъдат спазени, той има право на едностранно неизпълнение по обществения договор, второ, че „хората не сме ангели“ и трябва да има баланс на силите („властите“), за да избегнем диктатура, тъй като властта има тенденцията да покварява, както е казал Лорд Актън или както казват турците – апетитът идвал с яденето.

Горните няколко изречения представляват съвсем сбит синтез на идеи на Джон Лок, Томас Джеферсън и Александър Хамилтън, които са приложими и до ден днешен. И тук идва въпросът дали имаме морално основание да нарушим обществения договор и да блокираме част от София. Тезата ми е, че ако се борим, за да запазим свободата на словото, имаме такова. Докато за много протестът е срещу Бойко Борисов, срещу корупция, срещу мутри, за част от протестиращите протестът е за нещо много по-основно, прекомерното съсредоточаване на власт, създаващо предпоставки за беззащитност у обикновения гражданин и когато този човек не може да бъде чут, то тогава всички сме под заплаха, като коренът й не е само в класическата политическа система, но и в четвъртата власт, медиите, които, ако вместо да информират, дезинформират и компрометират обективността си, то и те трябва да са обект на протеста.

Ако приемем, че част от протестиращите не искат България да стане това:

то може и да приемем, че те имат морално право, основаващо се на фундаметалните принципи на либералната демокрация, да проявят гражданско неподчинение, макар и в разрез със законовите разпоредби. Тук идва въпросът защо блокиране на кръстовище, а не на държавна институция? Като чисто прагматичният отговор е, че докато парламентът е във ваканция, това дава най-голяма чуваемост при бройка от 100 – 300 човека, който не искат устите им да бъдат зашити.

Против блокадите или защо сме проклети като шимпанзетата

В книгата си „Маймунска политика“ Франс дьо Вал разказва как алфа шимпанзето губи водачество. Съперникът му започва да напада един по един „коалиционните партньори“ на алфа шимпанзето и така го оставя без подкрепа, след което започва серия от сблъсъци, докато накрая алфа шимпанзето не се пречупи и не отстъпи водачеството. Хората дори не осъзнаваме колко общо имаме с поведението на шимпанзетата, а шимпанзетата не са особено известни с високите си етични стандарти. Можете да се сетите за майката, която биеше детето си, за да й обърне внимание бащата. И кои сме софиянци, които биваме блокирани и не ни харесва: партньори на властта, беззащитни същества, обект на чуждо незачитане, за да се предизвика вниманието на „бащицата на народа“, или апатични, аполитични, невиждащи по-далеч от носа си мързеливци, които знаят само да мрънкат и не разбират от патриотизъм, идеализъм и демокрация?

Първо, не малка част от софиянци не подкрепят протестите изначално, всеки по своя причина: един защото е за Борисов, друг защото е против Радев, трети защото не иска Слави Трифонов за премиер и Корнелия Нинова за вицепремиер, четвърти защото иска да види олигарсите зад решетките и приписва протестите на Васил Божков и кръговете около него, пети защото зад протестите вижда я дългата ръка на ЦРУ, я на ФСБ, редяща местната политическа обстановка в полза на глобални енергийни и геополитически интереси, шести защото не иска пет години политическа криза като похлупак на икономическата криза, която е надвиснала със страшна сила над световната икономика, седми защото счита, че и едните и другите са маскари и изборите не са за премиер, а за това кой да те краде и по-добре да го осъзнаеш, вместо да си поредният полезен идиот, поне не си изигран и така нататък, и така нататък. И когато вероятно това са 40 – 50% от хората и не стига че ги лишаваш от гласа им в демократични, доколкото могат да са в България, избори и не стига, че ги обиждаш с всевъзможни епитети, не стига, че ги групираш в една хомогенна група, която удобно изрисуваш като „вечния евреин“, ами и започваш да им крадеш времето без да имаш ясна идея какво предлагаш като алтернатива на техния политически избор и как ще я реализираш. Да кажем, че 100 000 – 200 000 софиянеца не одобряват протестите и са потърпевши от блокадите и средно на всеки крадеш по два часа на седмица. Това са 200 000 до 400 000 човешки часа, които са откраднати от тези хора. И за какво, защо, за да замениш едните със същите, но сривайки икономиката?

Второ, една част от софиянци, подкрепят протестите, но не подкрепят мятането на яйца, блокадите и тъй нататък и това е въпрос на предпочитания за ред. Същото можехме да видим и в САЩ. Да приписваш желанието за порядък на политическа апатия е некоректно.

Трето, има голяма част от населението, което е аполитично и наистина се движи основно от дневните си интереси и доколкото сме демокрация, а не тоталитаризъм на мнозинството, то трябва да се съобразим и с нуждите на тези хора.

България е обща, на всички нас. И това, че нещо не му харесва на някого, не означава, че може едностранно да го счупи без дори да има ясен план как да го поправи после. А революции сме видели достатъчно. В момента сърбаме попарата на една такава преди 100 години. И не забравяйте, че пътят към ада е постлан с добри намерения.

А всъщност кое е вярно?

Моят субективен отговор, който не налагам, а споделям, е и двете в някаква степен. Чувам аргументи, че в България се зараждало гражданско общество. Общ-ество все още не виждам, тъй като протестът събира много различни хора, както каза Божков, хора – бесни, независимо дали са леви или десни. Виждам обаче създаването на протестна култура. Това е нещото, което ценя в протестите. И хората, които отиват и опват палатка на „Орлов мост“ самоволно и защото казват не мога да търпя повече своеволия, това са хора правещи нещо в правилната посока. Може би не е най-адекватният ход, но по-добре с него отколкото без него. Това, което бих направил аз обаче, ако опна палатка е, че щях да обясня ясно защо съм го направил и какво искам. Например:

Знам, че ти причинявам неудобство и ти се извинявам. Протестирам тук, защото иначе никой не ме чува, а искам държавата ни да е нормална, ако не за нас, то поне за децата ни. Искам следните промени в съдебната власт, виж на peticiq.com и ако си съгласен, подпиши и ти. Благодаря ти за разбирането и още един път извинявай за неудобството.

Да правиш нещо без да обясняваш защо и неодобрението на действията си да посрещаш със съдене (апатични софиянци) или обиди („умрете герберасти“) не е зряло и продуктивно поведение.

От друга страна, нямам думи за хора, които си позволяват да наричат полицаите „уруди“, това са синове, съпрузи и бащи, които навръх цялата епидемия от коронавирус, за смешни пари са ги изтъпанили като коледни елхички пред МС. Да, и сред тях, и сред протестиращите има крайни индивиди, но считам, че и от двете страни нормалните хора са повече. Осъзнавам, че има политически дивидент от ескалация с оглед предизвикването на предсрочни избори и превенция на изборни измами, както и че ще е особено изразен за два конкретни политически субекта, но считам и че има граници, които човек с дори минимална етика, не може да си позволи да минава.

Сега наред си ти. Ще ми е интересно да прочета коментара ти особено, ако си активен участник в протестите или активен опонент на блокирането на кръстовища. Бих се радвал, ако се получи адекватен обмен на идеи и позиции между зрели хора. За съжаление, ще има и емоционални изблици и обиди. Ще те помоля да ги игнорираш. Искам да съм максимално либерален в това да оставя дискусията да има собствения си ритъм, но ако се минат някакви граници, ще се наложи да наложа цензура с цел комфорта на участниците. Затова и ще помоля да не ме слагате в ситуация, в която трябва да налагам забрани. Няма да ми е приятно.

С интерес ще прочета мнението ти.

Поздрави,

М

„Достатъчно добро“ е и лекарство, и отрова.

Лекарство е за болшинството хора, защото колкото и да е модно твърдението, че всеки може всичко, то не е вярно, защото има редица области в живота, в които моженето на един е стъпило на главата на неможенето на друг. Ако човек вложи себеоценката си и мечтите си в химера, той ще мери всичко спрямо нея и каквото има, ще му изглежда малко. Ако това се случва в общество по западен образец, е вероятно човекът да се депресира, да прибегне до алкохол, анти-депресанти, да започне да се зомбира с телевизия, безсмислено социално жужене и да загуби пътя към себе си и чистотата в усета си за живота. Това е и нещото, което се случва в определени култури, внушаващи погрешното вярване, че ако човек не постигне бомбастични външни успехи, то сам си е виновен и че всички сме независими социални атоми в свят ръководен от правото на силния. Този вид мислене сконтира (дели) живота на неврози, а в неврозите има малко житейска истина. И така дори нещо дребно, поради това че е разделено на нещо още по-дребно, ни изглежда голямо. Затова и алтернативата, която е здрава за повечето хора е да делим живота не на неврози, а на смъртта, на неизбежния му край, на края на хората, които обичаме, на края на моментите, които са красиви, на края на силата, на края на любовта. Делейки на нещо с толкова много житейска истина като смъртта, ще осъзнаем, че повечето неща са незначителни и че това да сме здрави, да обичаме и да сме обичани, да ценим работата си и да не сме гладни, и да имаме покрив над главата, далеч не е малко. Дори един поглед 100 – 200 години назад във времето разкрива колко по-напред сме материално, но и колко по-неблагодарни сме спрямо това, което имаме и то точно заради вярата в някои хора, че могат всичко, когато всъщност не е така. В слабостта им няма нищо срамно, нищо което да ги принизява, стига да допринасят за социалния организъм и да осъзнаят, че понякога силата ни не е в това какви сме, а в отношенията ни един с друг. Този вид мислене не само се забравя, но и за съжаление унищожава в следствие точно това невротично търсене на власт от определени хора с влияние. Затова и „достатъчно добро“ е естествена защита, стъпваща не на идеализирания образ на човека, а на реалността, в която да си с пълно сърце и пълен стомах не е малко.

Същевременно, всеки си има своя пътека и е безкрайна глупост да мислиш, че щом девет пътеки вървят на изток, то десетата не трябва да води на запад. Има хора като мен, за които „достатъчно добро“ е било проклятие, от което съм безкрайно, безкрайно благодарен на живота, че досега ме е отървавал. В живота има две противоположни позиции. Първата – вярваме, че можем неща, които не можем и втората – вярваме, че не можем неща, които можем. Докато „достатъчно добро“ е лекарство за първата позиция, то то е отрова за втората. Вчера бях безкрайно благодарен за това как протича животът ми в момента. Знам, че е въпрос на време нещо да се счупи и се надявам отново да е за добро. Вчера се сетих всъщност колко пъти, когато съм се успивал и съм бил доволен от нещо, което не е било моето, животът е идвал теглил ми е един шут отзад и е започвал да ми затваря врати, докато не си падна на това, което реално искам, но не съм вярвал, че ако поискам, ще ми бъде дадено. Причината, поради която може би съм се лъжел е, че като цяло съм имал високо самочувствие и не ми се искало да си призная, че не вярвам, че имам силите за конкретни неща, които всъщност са ми били безкрайно важни или казано по-научно, високо самочувствие (self-esteem), но ниска себеефикасност (self-efficacy). Това което ми помогна е, че бях в ситуации, в които трябваше да търся решения. Ако ми бе комфортно, никога не бих попаднал в тези ситуации, никога и не бих натрупал опита, уменията, а оттам и вярванията за възможността ми да постигна успех в конкретни области, които по-рано съм вярвал, че са непристъпни за мен. Вчера с пот на чело се сетих за интервюта с EIB, EBRD, Morgan Stanley и Ernst & Young, които бяха неуспешни. Представих си се като корпоративен чиновник, който става в 08.00, слага вратовръзката и си чупи гърба за благото на капитализма. И си казах, „Боже, благодаря ти, че ми спести това.“ Сетих се за някакви любовни драми и потенциала за една безкрайно безсмислена връзка, която пак слава Богу ми се размина. Сетих се и за един куп други неща, които уж са били за лошо в момента, в който се случват, а после се е оказвало, че са за добро. Както казваше баба ми, Бог да я прости, „Господ си знае работата.“

Извличайки общо правило от казаното по-горе, ако знаеш, че си си на пътя, ако това, което правиш не е компромис, то просто твори, оценявай и се радвай, и недей да се пускаш по лайсната, ама защо Бил Гейтс може, а аз не, нали в последната мотивационна книга, която прочетох пишеше, че и аз мога. Еми, явно нещо не си визуализираш доларите правилно, не знам. От друга страна, понякога, си казваме, че не можем нещо, но никога не проверяваме реално наистина ли е така. И за наше учудване, когато животът ни хване за ухото и ни метне във водата, може да се окаже, че всъщност бая добре плуваме. Затова и, ако все още не си си на пътеката, ако все още има въпросителни, не се разстройвай, ако се случват неща, които на пръв поглед са лоши. Понякога животът вижда в перспектива и иска да ни сложи на нашия си път, но просто не можем да го разберем.

До скоро,

М

Тъжно е да ти мине животът и да се питаш какво би било. Колкото повече време минава, толкова по-ясно го осъзнавам. Хора поръсили времето си със скука и посягащи към твоето, а то ти трябва, защото от него градиш мост към по-различно бъдеще, към нещо, което понякога усещаш, че ти е писано да разгърнеш.

И все пак понякога се сещам за живота преди да се превърна в темерут. Не бе чак толкова отдавна – хора от танците, от тези 2-3 месеца, които правих импро театър, дори и за лятото на 2017 г. Ще ти разкажа за трима от тях и как покрай коронавируса всеки един от тях ми донесе усмивка: Теди, Златин и Радо.

Теди от Ритмо

На 1 юли 2018 година се върнах след 10 месеца учене във Виена. Не можех да свикна със София. Бях емоционално изтощен и дезориентиран. И така дойде септември. Тръгнах на бачата при Ина и Захари от Латин Форс. Беше прекрасно и след половин година вече правих по 13 тренировки на седмица: успоредно в различни групи на Латин Форс, Палетро, Паланте и Ритмо. Имам определена маниакалност и избива в какво ли не. Един Господ знае що ниви щях да съм прекопал в името на Сталин по време на комунизма.

Безкрайно благодарен съм на всичките си инструктори до един за огромното количество усмивки, но сега специално искам да благодаря на Теди от Ритмо, че ме усмихна и по време на епидемията с COVID-19. Със съпруга й, Митко, и другите инструктори на Ритмо веднага започнаха да изкарват видеа. Създадоха възможност за онлайн тренировки. Връзката е https://usmivka.ritmo.bg. И дори изкара курс в Udemy, отговаряйки на въпрос, който хич не е лесен – какво да правят дамите с ръцете си (тук) по време на танци. Вярвам, че е як курс, макар и без тренировки за бицепс.

Едно голямо браво на Теди от мен, че не се даде на епидемията, че запази усмивката си, че я сподели и че запретна ръкави и дори щурмува Udemy.

Златин от Шизи

Обичах тренировките по танци, но вече не ми бе тръпка да ходя в Калиенте или Микстейп (дискотеки със салса партита). Вече нямаше емоция. Нещо там въртиш жените и се чудиш колко ли завъртания е правила Валентина Терешкова и как ли би изглеждала партньорката с костюм на космонавт. Липсваше ми истинска експресия, истинска комуникация – без грим, претенции и без нуждата да блеснеш. Понякога хората са безкрайно досадни и предвидими. Чувство, че един и същи човек обитава стотици тела. Чувство, че водиш един и същи блудкав разговор отново и отново.

И така се записах на импро при Златин от Шизи Про. Беше нещо невероятно! Курсистите бяха много готини и интересни хора, с които ходихме по барове, говорихме за какво ли не и се смяхме до сълзи. Все още получавам писма от Шизи Про. Ще споделя малко от написаното от Златин, но първо трябва да транспортирам едно паяче навън… Готово. И така, Златин:

В този месец и половина от “застоя” аз лично преминах през много етапи. Промяната беше двойно по-рязка и заради нуждите на едномесечната ми дъщеря, но смяната на 12 часа навън с почти никакво излизане от вкъщи беше фрапантна. Но нали това е същината на импровизирането:

Адаптацията.

Преди да се роди Рая си мислех, че ако трябваше да избирам да науча детето си на едно единствено нещо, то то би било адаптацията. Да приема промяната като повод за надграждане и да е отворена към нея като към най-естественото нещо. Да импровизира живота си.

Едно от нещата, които правят от по-горните нива на Шизи е Zoom импро на фейсбук страницата си (тук) почти всеки петък. Безплатно е, но можете да си купите и билетче, ако Ви е харесало. Изкуството храни душата, но все пак. Ако ли не след кризата, ще ни остане само най-необходимото за народа – чалгата. Удр‘и един гюбек, мацка!

Ето и връзка към предстоящото им шоу на 8 май:

https://www.facebook.com/events/524760804863446/

Едно голямо благодаря на Златин и другите импро-ентусиасти, че въпреки обстоятелствата намират енергията и желанието да веселят публиката и импровизират и то през Zoom.

Радослав Благоев

Преди над 5 години минах един тон курсове по маркетинг към М3 College. От тогава ми е останало искрено хубаво чувство към двете момичета, които организираха курсовете, Жаси и Стeли, и един от преподавателите, Радо. Последно тримата се видяхме на по питие преди повече от 2 години. И всеки си тръгна по пътя.

Жаси: Binge Off

Стели: yogahouse.eu

Радо: blagoev.agency

Наскоро мернах, че Радо е изкарал видео за бизнес. Знам, че отдавна искаше да си направи YouTube канал и ми стана приятно и любопитно. Чух видеото, както и предишното. С някои неща, които Радо казва съм съгласен, с някои не съвсем. При всяко положение обаче ми бе приятно да видя трезва гледна точка на фона на морето от Бил Гейтс е станал милиардер, можеш и ти. В конкретното видео, което загледах първо, ми допадна и че Радо даде различни перспективи спрямо времеви хоризонт и мотивация за бизнес от тази на след 6 месеца си милионер само със силата на мисълта. Ето го и видеото:

Браво на Радо за това, че е сред хората, които споделят перспектива, макар и субективна спрямо неговия конкретен опит, какво е не чак толкова розово в стартирането на бизнес.

И така Теди, Златин и Радо. Да сте живи и здрави и дано има повече хора като Вас!

Имах желанието да споделя нещо готино и да дам малко светлина за това, което ме зарадва тези дни, а това е – борбени, жизнени, положителни хора, които правят нещо смислено.

И да не забравя, честит 1 май на патерицата, защото без труд не става. Песента, която пребори безработицата в САЩ преди години, а дано и тук подейства: