Щастие

Човешкото съзнание е като гора, в която някой някога е посадил дървета – някои, от които бурите ще прекършат, а мислите – като крехки листа, докосващи слънчевата светлина само когато се спуска точно там, където висят.

Искаш ли да се вслушаш в шума на мислите и да отгатнеш от кои дървета са или пък да посадиш дървета с пъстри листа? Ако да, ела в следващите редове.

Нарисувай гора.

Кога за последно рисува? Вземи  голям лист и пъстри моливи. Когато има мисъл, която харесваш, нарисувай я като листенце. Когато имаш подобна хубава мисъл, нарисувай друго листенце до първото листенце и така, докато нарисуваш корона на дърво. Изследвай короната. Разгледай клонките от преживявания в спомените и очакванията ти. Разгледай ствола от вярвания. Колкото по-надолу върви, толкова по-силни стават те и така чак до корените в подсъзнанието. И отново погледни листата. Докосни ги. Допирът с тях поражда приятен усет. Почувствай в коя емоция прераства.

Направи същото и с мислите, които не ти допадат, но без да се насилваш. После усети как есенният вятър леко ги отнася. Остава само едно голо дърво от минали преживявания, очаквания и вярвания – пораснало от въображението и паметта ти.

Така, вместо да бягаш от някои листа или да съзерцаваш вече увехнали такива, лека по-лека ще нарисуваш гора със своите по-светли и по-тъмни кътчета, която е вътре в теб и под която лежат магични съкровища. Може би дори вече ти е любопитно как повърхността на съзнанието ти ще се отпечата на бял лист като гора, дървета и листа?

Нарисувай какво има под, над, около и в гората.

Колко красива е гората, когато наоколо има кристално чисти планински езера и ромолящи поточета, когато хората, които допускаш вътре я облагородяват с фиданки от здравословни убеждения. И обратното, представи си каква гора расте над уморено съзнание и напрегнати нерви. Колко ще е чиста, ако из нея бродят хора, изхвърлящи грозни емоции и вярвания? И може би около гората има бодлив плет и порта, ключът от която държиш ти.

В гората има отъпкани пътеки. И понякога няма зряла логика, защо ходиш по тези пътеки освен, че са отъпкани – първо от объркано дете, после от юноша, следващ едва видните стъпчици в тревата. И така докато не се появи пътека, по която още продължаваш да минаваш. И може би част от тези пътеки водят към дърветата, които не дават нито завет, нито плод, а други едва видни пътеки те подканват към скришни кътчета в гората, в които растат магични дървета с вълшебни мисли, изпълващи те с нова сила.

Нарисувай всичко това. Почвата, хората, пътеките. Виж нагледно какво обгражда и поражда мислите ти, какво води към тях и какви емоции пораждат, като ги докоснеш.

Картината се променя, променяйки живота ти.

С промените в живота ти, ще се променя и картината, ще се появяват нови пътеки и нови дървета, а други ще потъват в растителност. Някои дървета дори ще бъдат съборени от бури. Не спирай да рисуваш, защото първо картината ще отразява съзнанието и живота ти, но с времето ще се случи обратното – животът ще се превърне в отражение на картината.

Рисувай и съзерцавай.

Рисувай къде си в даден момент. Как стигна там? До кое дърво си. От какви убеждения са корените му? Каква е почвата под него? И после отново погледни цялата гора.

Може да видиш, как държиш щастливо листо или тревожно листо, но това е просто листо от цялата картина и то е паднало от едно от многото дървета, към които води една от многото пътеки. И когато прецениш, можеш да го пуснеш и да отидеш до друго дърво и да съзерцаваш друго листо по твоя воля. Опознаваш все по-добре пътеките на съзнанието си и скоро целево ще създаваш нови. Засега просто съзерцавай дърветата с любопитство и любов към себе си. Приеми ги такива каквито са и ако е нужно, добави още някое клонче или листо в картината си. Има време да засадиш много нови дървета по твой избор. Сега виж тези такива, каквито са, защото дори дърветата не са вечни.

И ако искаш, виж себе си отстрани, как гледаш дърво или дори едно листо, може би залепяйки го за носа си. И може би погледнато отстрани дори е малко смешно. Човешко е.

Живот и здраве, следващата ми статия ще е на 06 октомври. Дотогава рисувай и съзерцавай с усмивка или поне без да се цупиш. Превърни мислите в горски пейзаж, който гледаш отстрани.

Успех и до след месец!

М

Великден е. Да поговорим за вярата в чудеса.

Започвам с история от света на спорта, защото е от тези моменти, в които вярата в чудеса прави чудеса.

Краят на осми рунд на мача за световната боксова титла на WBA. Александър Поветкин е обезсърчен. Треньорът му, Теди Атлас, се опитва да повдигне бойния му дух още от края на шестия рунд. И така стигаме до една от най-запомнящите се почивки между рундовете в боксовата история.

Превеждам дословно думите на Теди Атлас:

„Можеш ли да си силен за 12 минути? А? А, сега ме слушай. Вярваш ли в чудеса? В чудеса? Понякога можем да върнем обратно хора, които са ни оставили. Можем да върнем баща ти обратно тази вечер. (Бащата на Поветкин почива приблизително година преди мача). Знаеш ли защо? Защото ще говорят за сина му, новия световен шампион. И когато говорят за него, ще мислят за баща му!“

Поветкин печели мача и Теди Атлас, повдигайки очи нагоре, посочва с пръст към небето.

Помня мъдрост, която баба ми, Бог да я прости, е научила от прадядо ми. Казвал съм я в още поне една публикация:

„Ако загубиш пари, нищо не си загубил. Ако загубиш приятел, загубил си много. Ако загубиш вярата си, загубил си всичко.“

Забелязал съм, че хората в крайни ситуации имат преобладаващо три реакции:

• да се счупят – много го правят психически, физически, морално,
• да се озлобят и да минат с пяна на уста напред колкото силите им стигат,
• да повярват в чудеса – и по този начин да продължат напред под слисания поглед на несгодите.

Вярата в чудеса е като лекарство – в правилната ситуация и в правилната доза е спасение, в неправилната ситуация и неправилната доза е опиат. Като лекарство е и в още едно отношение – не е достъпно до всички, тъй като имаме генетични предразположености, включително и да виждаме света по-розов или по-сив.

Тази статия е за хората, които не са със сиви очила. За тях по-подходящата стратегия е да карат на инат, на пук и това е стратегия, която е много силна. Ние, оптимистите, имаме с една стратегия повече обаче – вярата в чудеса. И сега искам да поговорим за нея.

Вярата в чудеса като лекарство

Вярата в чудеса помага на някои хора да не се сломят

Както понякога нещата се „прецакват“ от изневиделица, така и понякога нещата се случват от изневиделица. За някои хора ситуациите, в които възможността за „чудо“ е извън диапазона от цветоусещания се появява усетът за безпомощност, за задънена улица и оттам насетне преждевременно престават да се борят. За други, точно вярата в чудеса се притича на помощ и им позволява да съхранят фокуса и емоциите си и да продължат напред, преминавайки през „тъмните дни“. Когато тази вярва позволява действие, когато служи като подпора за това човек да не се сломи, тя е изключително важна. Бих казал, че е като обезболяващо, което позволява на човек да продължи да се бори, докато победи.

Вярата в чудеса ни помага да сме по-близко до реалния си потенциал

На много хора в една или друга степен им е внушена слабост. Те я приемат безропотно и тя живее от тяхно име. Целият си живот кретат овързани с въображаеми окови. Вярата в чудеса освобождава.

Дали за всеки ще е така? Не, но ако хората не опитваха, за никого нямаше да е така.

Понякога чудеса се случват, защото вярата в тях позволява на подсъзнанието да разбие колоните, които придържат слабостта. А подсъзнанието не е за подценяване.

Например, чувал съм доста интересни случаи от сферата на психиатрията относно хора страдащи от множествено личностно разстройство. Едната личност е болна, другата здрава. Или още по-фрапантно – едната личност е със силна  алергия към пчели, другата не. Човекът ужилен. Бере душа в линейката. Стигат в болницата – свеж като краставица. Познайте защо? Личностите са се „сменили“ в линейката.

Не заемам позицията, че съзнанието и подсъзнанието могат всичко, но имам доста сериозното съмнение, че могат повече отколкото знаем засега. Вярата в чудеса понякога дава пространството необходимо за „повече“.

Вярата в чудеса не винаги е безпочвена

Хората живеем в изключително слабо и сляпо състояние, но имаме арогантността да казваме, че щом виждаме само в оттенъци на сивото, то няма други цветове. Изпитваме страх от липсата на яснота и като много живи същества понякога искаме да си останем там, където сме.

Едни ще отрекат възможността на всяка реалност извън тази, която е достъпна за ума и сетивата им натрупани до този момент, други ще си създадат фантазии и ще вярват в тях.

Усетът ми от тази гледна точка е не дали да „има вяра в чудеса“, а как човек следва усета за по-висша цел и как пътят към нея отваря врати в най-трудните моменти. Понякога човек успява да усети защо е тук и какви карти ще му дава животът. Стъпвайки на този усет може да направи и немислимото.

Понякога може дори да не е усет, а диагноза, но в правилното време да даде изключителни резултати: например, Жана д‘Арк.

Вярата в чудеса като опиат

Вярата в чудеса може да изгради картонени кули

Не всеки жабок става принц. Най-много да пусне език, гледайки те опулено в очите, девойко. Не всяка спяща красавица се буди, напротив, може да започне да хърка. Не всяка тиква става каляска. Въобще понякога вярата в чудеса, може да доведе не до приказката, която очакваш, а до с извинение гледане на порно в очакване младежите да се вземат (изтъркан виц).

Понякога животът дава и кофти карти. Може да искаме човек, на когото държим да се промени – романтичен партньор, син или дъщеря, близък, но да няма желанието или капацитетa и с това да ни дърпа надолу. Звучи жестоко, но човек не може да избяга от съдбата си и колкото и да ни се иска да променим пътя му или пътя й, все пак сме хора. Понякога по-правилното нещо е в един момент да приемем ситуацията и да оценим пораженията за нас от всеки курс на действие. Животът си има своята логика. Понякога можем да го убедим в нашето, понякога просто трябва да стиснем зъби и да продължим напред с по-малко багаж.

Вярата в чудеса може да забави най-борбените хора

Имаме поне три възможности: да вярваме в чудеса, да вярваме, че ще се издъним, да си признаем, че не знаем как ще приключи дадена ситуация. Ако човек се мобилизира от по-високи нива на стрес и от „не“, то когато махне вярата в чудеса, а я замени с откровено незнание какво ще стане, намира още сили в себе си да наклони резултата в своя полза с действията си. Когато махнем вярата в чудеса, страхът че ще се продъним ни дава още сили.

Кога и колко пъти на ден?

Когато вярата в чудеса ни помага да действаме – колкото повече, толкова по-добре. При здравословни проблеми – всеки ден по-много. В трудните моменти, в които правим всичко, което можем – колкото повече, толкова повече. Това, че е тъмно преди зазоряване не означава, че слънцето няма да грее силно след няколко часа.

Когато от друга страна още малко стрес ще ни направи още по-активни, например в бизнеса или спорта, то по-добре да приемем, че в живота понякога няма яснота.

Когато искаме някой друг да се промени по начин, който животът не му е предвидил поне в този момент, то понякога  е по-добре да пуснем. Колкото и странно да звучи, това може да е най-доброто и за нас и за другия човек, защото може да сме изградили нездравословна система, в която нашата грижа или внимание, хранят неговата или нейната слабост. Дори и да боли първоначално, когато човек не си сърба супата, няма как да се научи да готви добре.

И макар да не съм религиозен в рамките на конкретно вероизповедание искам да поздравя всички християни с празника.

Христос Воскресе!

До скоро,

М

Бях на сесия по смехотерапия (анг. laughter yoga). Деветдесет минути упражнения, в които човек се смее като алтав. Не е лесно, но е интересно. Особено с безобразно лъчезарно, превиващо се от смях момиче насреща. Дори сега, сещайки се за нея, ми става топло на сърцето. Май не осъзнаваме колко хубаво ни е, като се сетим да си споделим по една искрена усмивка.

Ще направя вариация на упражнение, което правихме. Искаш ли да си направиш фреш? И то, за какъвто много малко знаят, а е безкрайно вкусен. Ще ти хареса.

Представи си пет пъстри шишета и вземи празна въображаема чаша в ръката си. В нея ще си направиш фреш както дете, изглеждащо досущ като теб преди да са те приучили на сериозност, би го направило – с усмивка!

Понякога, когато видя влюбени младежи по пейките и се усмихвам. Още помня някои пейки от преди много, много години. Прекрасни спомени. Едно от шишетата е топло като горещ шоколад от образи, гласове, чувство на любов. Пресегни се към него. Отсипи в чашата. Става по-топла. И може би дори в момента очите ти греят.

Бивш колега на около 45 години разказваше спомени как като студент редовно изпращал пеша до другия край на града момиче, в което бил много влюбен. Една вечер отишли в апартамента й и тя му казала, че иска да го види „само по очила“. В този момент се намеси друг колега и ни показа снимка на мъж по гащи и ботуши, висящ отвън на прозорец и попита „това да не си ти?“. На другия ден колегата с романтичните спомени вече имаше прякор „нинджата“, което искрено не му хареса. Всеки може да се сети за забавни истории и моменти с него или други хора. Едно от шишетата е пълно със смешни истории, които те веселят. Вземи го и отсипи в чашата.

Така. Сети се за момент на удовлетворение от теб, дори гордост от теб. Какво се е случило? Къде си? Какво виждаш? Как се чувстваш и какво си казваш? Едно от шишетата е пълно догоре с буйно, щумящо като шампанско чувство на гордост. Пресегни се към него и напълни донякъде чашата с това чувство.

Имаме много за какво да сме благодарни. Да сме благодарни на тези хора, които са ни давали и ни дават подкрепа. Да сме благодарни на живота за това, че ни е превел по един път, а не по друг. И всеки има моменти, в които усеща благодарност, може би сещайки се за някого и за още някого. Едно от шишетата е пълно с благодарност. Сипи и от нея в чашата.

Остана едно шише. Поеми дълбоко въздух и издишайки усети как раменете ти съвсем естествено се отпускат, а с тях и ръцете и може би дори и клепачите. Можеш и да усетиш моменти на спокойствие, в теб, в природата, във вечерите, във времето между вдишването и издишването, в пространството между мислите. Приятно спокойствие. Отсипи и от него в чашата.

Любов, Смях, Гордост, Благодарност, Спокойствие. Наздраве, макар и с фреш и точно заради това!

Винаги можеш да експериментираш с количествата и съставките.

И ако ти се струва странно, ще споделя нещо с теб. Преди няколко дни пих с грузинци. Първо ми връчиха някаква много малка чашка и си казах тези се излагат. В рамките на около час се вдигнаха май 10 тоста, като всеки бе предшестван с реч за здраве, приятелство, семейство, родина и след всеки сипваха отново и отново в малките чашки. По структура тези тостове не са по-различни от фреша, който си направи и изпи.

Ако забравяш да си правиш фреш, то поне вдигай тост за хубавите неща: за хората, за любовта, за всички хубави моменти в живота ти. И с това ще дойдат още безброй красиви моменти. Бъди човекът, който се усмихва и прави красив живота на хората около него. Ще ти се върне с добро.

М

Хей, как я караш. Чудих се какво да ти подаря за Коледа, което да ти е наистина полезно и с времето да обогати живота ти още повече. Действа това подаръче и то безотказно, и ти го подарявам с огромен кеф. Знам, че ще ти хареса.

За пръв път се запознах с тази концепция от книга на Хари Карпентър. Нарича се правилото на обратнопропорционалното усилие. Тествах го и действа, и то леко, и приятно.

Сигурно и ти познаваш хора, които искат да станат по-уверени, по-силни, по-добри и оттам се почва едно сърдене на себе си и стягане, което вместо да ги придвижи към това, което искат, ги отдалечава.

Понякога нещата са много по-лесни, отколкото си мислим. Промяната, увереността, спокойствието, сигурността, те са пред нас и подсъзнанието ни знае пътя към тях. Единствената пречка е невротичността и нетърпеливостта на съзнанието. Подсъзнанието има безкрайни ресурси и ние имаме десетки лица – някои много уверени, силни, добри, щастливи, спокойни. Просто трябва да ги оставим съвсем спокойно да дойдат на повърхността.

Те са като котка, като птица, като пеперуда, като пухче, като снежинка – колкото повече се опитвамe да ги сграбчим, толкова повече се отдалечават, а ако се успокоим, усмихнем се, протегнем ръка и не се зорим, те сами безотказно ще дойдат при нас.

Всичко, което искам от теб е ако в даден момент проявиш слабост, неувереност, липса на баланс, да не се солиш като херинга, гледайки на света с присъщата и изцъклена изразителност, а да си представиш прекрасна кутия, спокойно да поставиш тези сърдити мисли и емоция в тази кутия, да я превържеш нежно с голяма красива червена панделка и да пратиш тези мисли и чувства към спокоен въображаем склад. Ако мислите и емоциите са повече, то просто изпрати повече хубави кутии с големи червени панделки.

С всяка кутия летвата от очаквания, ще се смъква все по-ниско и в един момент съвсем естествено подсъзнанието ти ще мине по нея, за да усетиш, че имаш толкова много увереност и спокойствие. Те са си в теб през цялото време.

Направи това, което ти казах и магията на живота, ще се посипе като снежец над живота ти. И танцувай, пей, яж бонбони и ходи по увеселителни паркове, и яж захарен памук, и…ми се усмихни.

М

Слънчев ден. Седмица различна от предходните три години. Сипвам си кафе и сядам да уча решения на Съда на Европейския съюз. Но ще чуя до край The Greatest, песен към филм на Уонг Кар-Вай, впечатлил ме преди години.

Замислих се за пъзела, който е животът. Понякога най-интересните, свободни, красиви моменти са, когато парченцата не са напаснат. Картина на Хуан Миро. Любуваме й се и я разглобяваме, за да сглобим пъзела отново, този път по шарка.

Искаме да станем по-добри, по-балансирани, по-уверени, по-зрели, по-силни. Понякога правейки това ставаме по-малко себе си. И целият пъзел не се напасва заради нас. Привидно сме сменили цвета си и вместо да паснем в тази част, в която принадлежим, объркваме картината в далечен край на шарката, а в нашия си край липсваме.

Имаме много лица, матрьошка, но дълбоко в нас си имаме нещо наше, което може би малцина хора въобще знаят, че съществува. Донякъде това са всичките уроци, които имаме да научим, съдбата ни, същността ни, ние в най-чистата ни форма. Нека да приемем, прегърнем и да се доверим на живота.

Прави ми впечатление колко хора се сърдят, чувстват се неоценени и в рамките на една връзка, и дори в рамките на нещо толкова банално като корпоративна кариера. Не са на правилното място. Сърденето нищо не решава. Опитите за положителна промяна също, ако има същностно разминаване. Просто трябва пъзелът да бъде пренареден, колкото и упорито да са заяли парченцата, които сме опитали да напаснем. Вярвай, има и по-добро. Остави животът да сбъдне магията си.

Вярвам, че хората трябва да израстват, да се променят към по-добро, да се учат от живота, да се провокират, но вярвам и че трябва да отделят не по-малко време в това да осъзнават в кой контекст техните страни са сила, в кой са слабост и в кой са неуместни.

Имах позната, която ми разказваше за изпити в НСА. Някакъв дънгалак баскетболист трябвало да покрие норматив плуване, а той не можел да плува. Някакъв щангист трябвало да прави везна. Спомням си как се смеех, като чувах тези разкази, а сега се замислям, че много от нас понякога попадат в подобна житейска ситуация.

Излизай от басейна и отивай да играеш баскетбол. Стига вече глупости. Това бих казал и на много от нас, включително и на себе си. Подреди живота си спрямо силните си страни.

Майка ми ми е казвала, че слабостите ни са продължение на силните ни страни. Така е. Трябва естествено да се цивилизоваме в някаква степен, но не трябва да губим силата си, намалявайки слабостта си. По-скоро трябва да отидем там, където ни е мястото.

Същевременно можем да се полюбуваме на всичките срещи, които ще имаме по пътя натам и на всичките странни картини, които ще се получават понякога, опитвайки се да напаснем парченца, които не си пасват.

Отпивам глътка кафе и сядам да уча. Яде ми се боровинков сладкиш. Първото нещо утре сутринта.

До,

Марин

Има присъствие вечерта. Тишината и е топла като целувка на жена, която разтапя с нежността си, вдъхва звезди и омагьосва завинаги.

Стийв Джобс казва, че точките се съединяват. Дали въобще има смисъл да се съединяват? Понякога е просто готино да бодеш точки на листа. Хей така, от желание за изкуство.

От няколко месеца не съм в България, в случай, че се чудиш защо имам по-малко време да те поучавам, а и по-малко желание. Иска ми се просто да знаеш колко много пътеки има в живота, но просто трябва да се движиш напред, защото всяка е след километър, два, три. Иска ми се да си упорит или упорита. Да знаеш, че трябва време и да вярваш в мечтите си без да вземаш нищо твърде лично или дълбоко освен красивите моменти, които далеч не са малко.

И така, тръгнах към Ландщрасе да си купя крем за бръснене. Влизам в магазина и си мисля за всичките неща в бизнес план, в личен план, а и в учебен план – на 34 години реших, че пак ми е време да понауча нещо. Ходя си безцелно в търсене на крем за бръснене и гледам бос човек с къс ръкав да минава край мен. Студен съм станал последните години. Писнало ми е от просяци, но този човек ми направи впечатление – почернели, боси стъпала, потник, дълга коса. Намерих си крема и излезнах. Тръгнах към нас и гледам друг човек като „Хлапето“ на Чаплин, залепен за стъклото на магазин за сладки неща. Сакото му със скъсан ръкав, а подметките на обувките му почти отлепени. Спрях отстрани и го загледах как гледа. И после продължи. А навън е студено, мамка му. Лесно е да изстинеш…емоционално.

Учудващо за мен ми стана криво. Настигнах го и му дадох нещо от портмонето си. Първо ме гледаше втренчено и не искашe да стисне банкнотата. После я взе. След 20 метра се разминах с момиче, което ме загледа с някаква лека тъга и още нещо в погледа, което не знам как се нарича. След още 50 ме спря жена, която искаше да ми даде някаква църковна бюлетина.

Във Виена катедралите са красиви – особено Свети Стефан – като изключим рояците туристи с фотоапарати вътре, които искат нещо да заснемат, а нищо не усещат. То и ние сме така понякога за добро, понякога за лошо. Просто заснемаме и споделяме живота, но нивото на усет, на истински усет за първичната му сила, за огъня на любовта, за неизбежната смърт, за раждането, за сезоните, за това какво е да си човек извън ежедневието и ежедневните глупости, които засмукват като от реклама за прахосмукачка – това някак си го изяждат битовизмите.

Мисля си колко ще съм живял един ден, като ритна камбаната. Колко неща няма да съм оценил. Колко неща няма да съм усетил.

От 3 години си позволих да съм леко луд и с това осъзнах, че някак си хората се друсат с телевизия, работа, разговори без смисъл. И човекът без обувки, и човекът с обувки оцеляват, а животът дава толкова повече възможности – да си влюбен, да твориш, да се бориш, да мечтаеш, да танцуваш, да си тананикаш на пешеходната пътека. Просто сме твърде заети с други по-важни неща та да намерим време да живеем. А има Моцарт, Кандински и безкрайни вечери и студен въздух, и прегръдки, и думи, които е трудно да кажеш без сърцето ти да експлодира, и бизнес идеи, и Висоцки, и стихове на Неруда, и котки, които да дръпнеш за опашката и локви, в които да скочиш…Просто има толкова много фина красота наоколо и да, понякога леко горчи на вкус, но ние просто я подминаваме.

Утре цял ден съм на лекция, но тази вечер ще ходя из Виена и ще гледам шоколада по витрините, ще го заснема, ще го споделя в снимки с теб и отново ще се запитам колко неща няма да оценя в живота си. Тази вечер луната е невероятно красива. Толкова красива, че ми напомня за хората, които обичам.

М