Самочувствие

Презентирай. Ама с кеф.

Голяма част от една презентация са правилните фокус и настройка. Ако ги няма е, като да гримираш жаба – колкото и да я гримираш, все си е жаба. Презентацията не е, за да ви видят какви добри оратори сте. Не е, за да ви оценяват. Тя въобще не е за вас. Тя е за тях. За една част от хората, които ви слушат. Тя е, за да им дадете – не, за да вземете тяхното одобрение или внимание насила. Може с треперещ глас да въртите годежния пръстен, като стресиран Фродо без дори до го осъзнавате, но ако предадете тези 5-10% процента от съдържанието, които са ключови, то сте си изпълнили мисията, макар и да се чувствате недоволни от представянето си.

Ако искате повече, то практика, практика, практика и също курсове и книги, включително и в по-широките сфери на приложната психология и актьорското майсторство. Базата, обаче е съвсем проста: полезна информация за тези, които я искат.

Давай полезна информация. Показвай, когато го правиш. Повтаряй.

Отделете необходимото време да структурирате презентацията. Извадете най-важните точки. Поставете си за цел те да бъдат запомнени. Това е. Ако не се занимавате сериозно с презентации, то просто запомнете:

• Важно, значи казвай предварително.

Преди да кажете нещо важно, индикирайте, че ще кажете нещо важно. Клишето е „Ако не запомните друго, запомнете това.“ Ако сте с по-силно присъствие и имате добър рапорт с аудиторията, често е достатъчно да млъкнете за няколко секунди или просто да смените позицията на тялото си.

Разбери, че не може, ей, така просто да дадеш полезна информация. Как си ги представяш тези неща? Хората блеят, ама го крият. Опасност има, че точно преди да кажеш нещо важно аудиторията ти ще падне в някоя дупка от разсейване. Тогава твоето: „Важно“ или твоята пауза, или смяната във височината или скоростта на гласа ти, ще ги спре от пропадане и ще може да им дадеш важната информация.

• преди края на презентацията повтори сбито ключовите точки със съответните паузи между тях. Представи си, как жена ти те е пратила в магазина…“и магданоз. Запомни ли?“ Дами, вие това си го знаете. На вас ще ви е по-лесно. Повтаряйте важното.

Презентацията ти не е за всеки.

В повечето случаи, човек ако получи нещо безплатно, не го цени. И обратното. Има един виц от началото на промените:

Човек вижда западна стока в лъскава опаковка. Решава, че е нещо много вкусно. Прибира се вкъщи, разопакова и що да види – сапун. Почва да го яде и си мърмори с погнуса, изписана на лицето му: „И да се пениш, и да не се пениш, пари съм дал за теб.“

Ако човек си плаща здраво, за да слуша презентацията ви, в повечето случаи ще ви слуша. Ако това не е случаят, може да се сблъскате с ниска дисциплина. Особено пък ако става дума за някое корпоративно обучение. Не се разстройвайте.

• Фокусирайте върху тези хора, които наистина искат да чуят презентацията ви. Изнесете я за тях.

ИЗКЕФИ СЕ

Кога друг път ще има толкова хора, които са принудени да те слушат и то едновренно? Нормално всеки иска ти да го слушаш, а сега – друга работа. Не е ли готино?

Хайде, на бас

Хайде, на бас, че забрави съветите по-горе. Виждаш ли, нормално е. Затова нека задържиш следните идеи:

• Важно, значи указвай предварително, че е важно.
• Повтаряй. И да купиш магданоз! Повтаряй.
• Фокусирай върху тези, които искат да те чуят. За тях говориш.
• Изкефи се. Уникално готино е.

Успех,

Марин и да не забравиш

Прекрасен ден. Прекрасен по жесток начин. Животът нашепна нещо и хоризонтът ми рухна. Бе на пода – изкалян, намачкан, накъсан. Седнах до него. Гледам го мълчаливо. Диафрагмата удря темето ми, премазва мислите със всеки дъх. Отново и отново. И проблясък. Свежестта на въздуха – по-свеж от всякога.

Като мина край бездомници и мъничките им картонени скривалища, се сещам за хората. За зимите в живота, за пролетите, за летата. Хоризонтът, който се срути бе част от кашонена постройка, която наивно наричах живот.  Кашони облепени с плакати от стари филми. Едни такива пъстрички, овехтели плакати. Тази нова свобода. Дробовете ми не бяха свикнали.

Все още понякога посягам да взема някой плакат и да си го залепя на хоризонта. После се разсмивам, махвам с ръка и го оставям да се вее по прашните павета. Нека е нечии друг хоризонт.

Ще говорим за сянката на нещата такива, каквито са – за това как ковчегът от картон да бъде заменен с периферия от пъстър, жив и понякога чудноват живот.

Кой е режисьорът?

Обичам кинематогрофията. Понякога се случва режисьор да има любим актьор и да му/й дава еднотипни роли. С времето актьорът става щампа за дадени персонажи. Ад. Да не си на мястото на актьора, ако искаш да разгърнеш таланта си. Понякога се случват и неразбирателства между режисьор и актьор. Режисьорът си представя ролята по един начин, актьорът по друг и накрая дори се разделят.

Без да го осъзнаваме често режисираме безобразно хората около нас и искаме да играят роля, която не искат, която не им пасва или която ги ограничава. След това се чудим защо книги като „Мъжете са от Марс, жените –  от Венера“ изобилстват. Би било незряло да кажа, че режисьорът може да бъде отстранен, но поне може да бъде частично усмирен.

Едно от много възможни решения. Дай на режисьора да подготви театрален спектакъл с един актьор. Ти бъди актьорът/актрисата. Не искай и не очаквай от други хора да играят роли. Дай си уважение. Дай си любов. Дай си разбиране. Изиграй го правилно. Изиграй го истински. Въплъти го в живота си. Изградиш ли тази база – съвсем естествено – в един момент публиката ще почне да участва в театъра. Ще се получи нещо истинско. Ще се окаже и, че дистанцията не е от Марс до Венера, а от Мездра до Враца.

Има положение в живота, което наричам теоремата на огледалото. Дай си любов, уважение и ще получиш такива и от другите без да си поискал. Лиши се от тях в отношението си към себе си и много рядко ще ги получиш от някой друг дори да помолиш със сълзи на очи. Всичко започва от вътре в нас.

Каква е траекторията?

Част от това да живеем без картон е да разберем, че животът има траектория, която понякога е скрита от нас. Да я усетим ни освобождава. Тя не винаги следва логиката къде си завършил или какво работиш. Понякога трябва да млъкнеш и да чуеш сърцето си. Тези от нас, които са по-интуитивни знаят, че понякога просто ти е тихо и усещаш себе си, другия човек и някаква цяла маса от преливащи се вълни от съдби, които в някакъв малък локален периметър могат да бъдат усетени в теб самия/самата. Ползвайте интуицията си. Млъкнете и усетете накъде се движите и защо и си отговорете честно това ли е вашият път.

Също така, ако видите, че сте с човек, който е извън траекторията си и комуто е писано да тръгне по-път много чужд от вашия, не бъдете егоисти. Помогнете на човека сам/а да тръгне и полети, ако не рано или късно вятърът ще го/я отнесе барабар с 2-3 филмови плаката от картонената ви обител. Хората трябва да са свободни.

Хоризонтът зад хоризонта

Възприемам хората като черупка от половинчати маски, които са се коалирали – чак под тях се намира нещо по-истинско. Бих го нарекъл нещо като душевна ядка с компас. Понякога тази черупка замества картонената колиба, като е по-твърда и по-трудно доловима. Да видим отвън тази черупка. Да излезем от нея и да я погледнем като на сън – може да счупи много окови. Хоризонтът зад хоризонта ще стане осезаем, ако не обозрим. Може да ви помогне медитация или изкуство.

Пишете без задръжки, колкото и невменяемо да е усещането първите няколко пъти. Пишете когато ви е яд. Когато ви се вика от тъга. Когато греете от щастие. Пишете сянката си. Пишете мечтите си. Пишете любовта си. Лично аз пиша така – за собствена консумация. Запазвам разказите само за себе си и понякога успявам да се огледам в тях по начин, който иначе не успявам. Дава разбиране и свобода.

Желая ти хубав ден.

Успех,

Марин

По дрехите посрещат, а и по титлите, и по визитката… Много често по тях и изпращат.

Иди Амин Дада или накратко:

Негово превъзходителство пожизненият президент, фелдмаршал, Ал Хаджи, доктор Иди Амин Дада, кавалер на “Кръста Виктория”, ордена “За заслуги”, “Военен кръст”, властелин на всички земни животни и всички морски риби, последният крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета “Макерере“

Забележително, нали?

Апропо, в момента титлата “властелин на всички земни животни и всички морски риби” е овакантена, така че ако искате още по-впечатляваща визитка…

Има и интересни психологичски експерименти и наблюдения в тази насока:

• Представят мъж пред различни, но идентични за статистически цели, групи студенти съответно като: студент, асистент, професор. После казват на групите да оценят ръста му. Познайте – колкото по-академично титулован e мъжът, толкова по-висок изглежда в очите на аудиторията. (бел. ред. височината подсъзнателно бива асоциирана със статус).

• Един от няколкото фактора, които влияят силно върху силата на дадено внушение е статусът на този, които го прави. А дори един по-скъп костюм, съчетан с тактики за изземане на власт, може да създаде привиден статус и условия да бъдем манипулирани.

Понякога в живота има толкова фина сатира, че човек дори не смее да се разсмее, за да не се окаже, че всъщност плаче.

Да купиш опаковката

В икономиката и финансите доста се говори за т.нар. асиметрична информация. Много разпространено явление и на пазара за доверие. На него учудващо често пазаруваме по опаковката, а всъщност точно на този пазар се градят семейства, приятелства,  бизнеси, кариера.

Докато бих се съгласил, че бакалавърска степен от MIT и последваща докторантура в Cambridge или 4-5 години в McKinsey предполагат дадено интелектуално ниво, не бих казал същото просто за един по-скъп костюм или докторантура от университет, който не е сред водещите в света в дадената специалност, или пък работна история като мениджър. Същото важи в двойна сила  за лични отношения между хората, макар че там често се „търгуват“ други качества.

Три съвета:

• Представете се в най-добрата си светлина, но не лъжете. Не се правете на нещо, което не сте в момента. Човешкото доверие е едно от най-големите богатства. Ако някой ви е поверил доверието си, то вие сте богат човек. Момента, в който го загубите, обеднявате дори в процеса да направите пари.

• „По делата ще ги познаете.“ Вижте какво е направил даден човек до сега и гледайте с критичен поглед. Доверието се спечелва, а не се подарява. Не може да сте експерти по-всичко. Осъзнавайте, обаче че често купуваме по опаковката, като я пълним с някакви наши си измислени очаквания, докато в един момент опаковката не се скъса. Не подарявайте доверие набързо, набързо. Твърде ценно е.

• Реална комуникация. Едно от най-хубавите неща, които може да си подарите е истинска комуникация с човека насреща. Между вас, обаче винаги пада сянка от стереотипи, която изкривява комуникацията. Когато можете се опитвайте да изчистите сянката. Съветът ми – избягвайте да се захвалвате или титулувате, ако търсите човешка комуникация, а не играете роля (бизнес, кариера). Комуникацията е по-чиста без титли.

По дрехите посрещат

Особено, ако работите в по-експертна сфера, сигурно ви прави впечатление, че хората могат да купят пълен боклук, защото някой им е казал, че купеното си струва и при това да го ползват с това убеждение до живот. В същото време много качествен продукт стои неоценен. Маркетинг и брандиране.

Съветвам ви да сте особено внимателни с няколко групи хора и с това какво ви “продават”:

• Новобранците. Не напразно Аристотел е казал, че колкото повече знаеш, толкова повече знаеш, че не знаеш. Има психологически изследвания, че средностатистически „новобранците“ сериозно се надценяват. Затова, ако видите, човек, който е зелен в дадена сфера, а се скъсва да се хвали и с плам в очите обещава бързи или качествени резултати, имайте едно на ум. Този човек може да е идеален поради редица личностни качества, но е вероятно да се надценява.
  

• Академиците. Аз самият съм обиколил доста университети и имам всякакви сертификати. Виждал съм хора, които са изцяло в академична среда и нямат практичен опит. Понякога такива хора могат да са с неоправдано високи очаквания за приложимостта на съветите и познанията си. Докато образованието е нещо прекрасно, лишено от практика, то може да доведе до надценяване на приложимостта му.
  

• Успелите. Казвал съм го и по-рано. Когато човек започне да успява, особено ако е по-нарцистичен, може да се забрави. Не винаги успехът е само лични качества. Не винаги се задържа. Не винаги формулата на успеха може да бъде копирана. И не винаги това, че си успял в една сфера означава, че осъзнаваш цялата система от уравнения, която другия човек решава.  Не следвайте овчо.
  

• Омайните. Ако човек твърде много ви омайва, имайте в предвид, че може това да е само фасада. Внимавайте, когато съдите както по външния, така и по вътрешния костюм на човека.
  

Посрещайте и изпращайте по делата, не по дрехи или дори ум. Живеем в забързан свят и сме приучени, да не правим дю дилиджънс на всяка транзакция доверие, но нека не прибързваме с подаръците. Не един път или два пъти съм виждал хора, които вместо да купят правилния продукт, купуват лъскавата опаковка –не бъдете сред тях. „Не всичко, което блести е злато“.

Не съдете за хората повърхностно и прибързано.  Кратките пътеки на оценката могат да бъдат използвани срещу нас на пазара на доверие. Нека отделим време и инвестираме в това да изберем хора, а не костюми, визитки или степени.

Успех,

Марин

На всеки се случва да каже или направи глупост. На някои дори по няколко пъти на ден.

Ако сме в този щастлив процент, които никого не са наранили с казаното или направеното, а просто не сме засрещнали високите очакванията на егото си, то всичко е ОК и в нормата.

Нека започнем с мъдри цитати като потвърждение:

Имам си мнения – силни мнения, но не винаги съм съгласен с тях.

Джордж Буш, младши

Целият свят слуша Чайковски и Достоевски.

Владимир Жириновский

Време е човечеството да влезне в слънчевата система.

Дан Куейл

Хора по целия свят ме разпознават като духовен водач.

Стийвън Сийгъл

Понякога ни се иска само да сме се разминали с казването на някоя глупост, но не би. Пак не сме сами. Нека видим какво се случва с народни представители (или бивши такива) по света.

От САЩ

през Англия

та чак до Украйна

 

За повечето от нас дискомфорта от това да се „омажем публично“ присъства, но в много случаи е просто безсмислена спирачка на това да:

• да зададем глупавия въпрос, но да научим повече,
• да се порадваме на момента, пък ако ще и да изглеждаме като клоуни,
• да сме по-честни,
• да сме по-свободни.

Искам да споделя мисъл на създателя на джудо, Джигоро Кано:

Да попиташ може да е моментен срам, но да не попиташ и да останеш незнаещ е доживотен срам.

 Ако имаме правилно подредени приоритети – да се учим, да се изразяваме и забавляваме (без да го правим на пук на другите), то спокойно може и да приемем, че понякога няма да сме на висотата, която ни се иска, но пък ще се движим по-бързо и по-усмихнато напред.

Ако сте от тези хора, които се притесняват за презентации или, че са ходили с разкопчан цип без да осъзнаят или, че танцувайки салса са се спънали и преминали на костенурката или паяк от брейкденс-а, то помнете, че такива случки заслужават единствено и само да Ви развеселят.

Има наистина важни неща и важни моменти, в които не можем да подходим с лека ръка, но в редица случаи напразно се ограничаваме или стесняваме да се орезилим. Надали има и един човек от тези, които ви гледат, който или която да си няма своите „славни“ моменти, а и надали земята ще спре да се върти, защото без да искате сте пратили мръсен виц на клиент или сте се оригнали на бизнес среща.

Не е приятно, но в никакъв случай не сте единствени. Не го забравяйте и си позволявайте и сами да се смеете на глупостите си – така поне и вие ще извлечете дивидент от тях. Да не говорим, че животът ще стане по-лек.

На всеки се случва.

Успех,

Марин

Чат пат животът бие дузпи. Тогава виждаме кой колко струва. Много абдикират от вратата пред невярващия поглед на съотборниците си. Други се нагърбват с отговорност и спасяват дузпата. Или както се казва в реклами на Guinness: “Изборите, които правим, разкриват истинската същност на характера ни.“

Последните 25 години станаха вододел, в които ми се струва, че голяма част от нас, българските мъже, проимахме чувството, че животът ни е стиснал за топките със злобичката на Вини Джоунс. Гласът от юнашки, лъвски, хайдушки стана като на Кончита Вурст затрупана с папчици в някое модерно офис пространство. Или както Роси Кирилова имаше една песничка:

„Мики Маус, Мики Маус, Мики, Мики Маус“

Говорейки си за дузпи, доста българки се оказаха с по-големи топки от не малко българи, които зарязаха семейства и деца, който допуснаха животът, мътните мутренски години, и цялата селяния, пъплеща на талази, да ги прегази до там, че да се крият зад истории за юначните си прадеди или за смелия хан Аспарух.

Културата ни стана като от американско гето – тарикати, ланци и ценности на маргинализиран материал. Песни като „Ако си дал“ на Емил Димитров отстъпиха пред славни оди за нощните изстъпления на лиричните герои, достойни за химн на всеки амстердамски бардак. Къде отиде човечността, откритостта, мъжката дума? За много – в кенефа.

България, не е майка на лекета, плюнки и келеши. Не е била. Няма и да бъде. Не е редно мъж на 50-60 години да се чувства като полезно изкопаемо, което със зор си намира работа, с която едва да върже двата края. Не е редно млади момчета да мислят, че стават мъже, като помпат бицарка или карат по-нова кола, а в същото времето нито имат смелостта да станат бащи, нито имат смелостта да почнат бизнес, нито имат дисциплината и волята да изискват два-три пъти повече от себе си, отколкото от другите.

Мъж не ставаш само щото можеш да го местиш от левия в десния. Кварталний шаро по тази логика е „най-големио мужкарац“. Цял ден гони „мацки“. А кат е на зор и черджето ще опне. Като не е на кеф пък, ще те наръфа та стой та гледай. Бах‘ти изродът е тоя шаро. Заслужава да му се посвети яка песен: „Як си шаро. Давай шаро…Ооо…връти, сучи, мощен шаро.“

До 30-тина години мъжете можем лесно да си развяваме байрака, но след това такова селско воле може да ни набие животът, че цялата ни идея колко сме „ба*о си мамата“, да се разбие на парченца. Тази дузпа трябва да я хванем. Ако ли не, трябва да се окопитим и да се върнем в играта. Иначе сме, както казва чичко Тръмп, „Losers.” А, сега да видим кой знае ингилийски.

Аз самият съм кесил зад бюро, като разтухата ми бе да слагам снимки на Ким Чен Ун по таблата с правила или да се напивам като свиня с колегите. Аз самият съм търсил години наред сили да почна бизнес и тепърва се уча, като въобще не смея да се нарека предприемач, защото би било комично и нелепо на този етап. Аз самият съм бил слабак и келеш, не в 50, а в 1050 отношения. Но просто е достатъчно в един момент да се ядосаш, да запалиш „двигателя“ и да си затананикаш една песничка на Том Пети:

Well, I won’t back down
No, I won’t back down
You can stand me up at the gates of hell
But I won’t back down

No, I’ll stand my ground
Won’t be turned around
And I’ll keep this world from draggin’ me down
Gonna stand my ground

Демек, човекът пее, че няма да се предаде. Всичко се променя, когато си позволим да си кажем: „*** го, няма да се дам.“ Не се променя лесно, но в един момент свикваме и ни става лесно. Ние се променяме. Малко като студените душове. Първия месец ти прави впечатление, после свикваш, та дори те ободряват. Затова и има две неща, които според мен са по-важни от всичко останало, за да може поне малко да се отсрамим пред прадедите ни. Първото да си кажем, „Не, няма да се дам!“ и второто да поемем отговорност. За първото сами трябва да си намерите силата, ако още не сте го направили. Сами трябва да решите ясно ще се борите ли или ще се подложите.

Животът е много добър, но и много взискателен, подлага капани навсякъде. Неща, като да искаш да имаш свобода, а не смартфон, да искаш да имаш свястно момиче до себе си, а не кварталната порнозвезда, да имаш за какво да се бориш, да имаш човечност, да имаш честност, да си добър баща, съпруг, син, гражданин – биват заменени с кухи мечти и страхове от стиропор.

Пътят към свободата е поемането на отговорност. Това е да си кажеш: „Аз съм вратарят. И ще спася шибаната дузпа.“ Не са виновни шефът, Бойко, „меркантилните пачи“, международното положение, марсианците или на баба ти хвърчилото. Това са оправдания. Това е мозъчната диария на слабаците. Има възможности за бизнес, има възможност за кариерно израстване, българките са невероятни жени, България на пук на разлагащото ни се общество все още е кътче от рая. Но мъж не може да се постави в положението на жертва, защото започва да мисли като жертва, става слаб. Това го разяжда отвътре. От лъв става на овца.

Някой да те е излъгал, че животът е лесен или честен? Някой да те е излъгал, че в един момент има крайна точка? Или си роб, или си на фронта. Това е. А на тази война, друже, краят й не се вижда. Но трябва да се поеме отговорност, еле пък ако други хора зависят от теб.

Отговорност, Семейство, Сила

Тренирал съм при доста боксови треньори, които ме превъзхождаха в пъти физически. Това, с което спечелиха уважението ми, обаче въобще не е боксова техника.

Китките на единия бяха буквално унищожени, но човекът всяка сутрин ставаше, качваше се на колелцето си, идваше в залата и работеше като вол, за да може дъщеря му да има дрешки, да не се лишава. Другият има изключително свястно момиче до себе си. И двамата се осмелиха да оставят наглед по-комфортния живот и избраха нещо истинско – любовта си, семейството си, пък ако ще и с по-малко пари. Ами, Отец Андон от Благоевград – възпитава сираци на дисциплина, труд, отговорност с помощта на бокса и вярата си в човечността. Това е да носиш отговорност като баща, съпруг, човек.

А има гадни истории. Истории за момичета над 30 годишна възраст, които се връзват на някои сладкодумен хубавец дето им се кълне, че иска деца и после оп таткото избяга. Айде, едно абортче, моето момиче. Мъжът първо трябва да е силен на поемане на отговорност. Иначе, това не е мъж, а недорасляк.

Отговорност и пари

Работил съм с много богати хора в България. Бизнеси с десетки или стотици милиони оборот. Имаше мъжкари. Имаше и такива, дето не смееш да се обърнеш, че да няма неприятни изненади. Имаше такива, които ще ти теглят една по телефона, но се грижиха за работниците си с бащинско чувство. Даряваха пари. Помагаха по човешки на хора в нужда.

Имаше и други, които нищо няма да ти кажат, но в един момент разбираш, че са правили неща зад гърба ти. И тук идва една много важна разлика – между парите и стойността. Особено пък за нас мъжете, ако не можем да си държим на думата, ако не можем да проявим човечност и благородство, когато ситуацията ни го позволява, ако за едните пари, ще си продадем етиката, то какво сме?

Отговорност и щастие

Понякога просто трябва да направиш, това, което трябва да направиш и нещата ще се подредят. Ако се бъхтиш, за да има храна семейството ти. Ако държиш на думата си. Ако имаш свобода в сърцето си. Ако не си оставил щастието и самочувствието ти да се измерват по етикетчета с цени. Ако не си престанал да се бориш. Ако искаш от себе си, а не сочиш с пръст. Ако имаш здрав гръб и силно сърце. Ако си добър баща, съпруг, син, човек, то както би казал Емил Димитров, не живееш напразно.

Истинското мъжество, както и истинската човечност, не е истерично, не крещи, не иска да се набие на очи. То е зряло. То е спокойно. То е отговорно. Не му трябва ничие ръкопляскане. Не сме манекенки. Отговорност и борба. Останалото ще дойде. Дядо Боже няма да те подмине, но със сигурност ще те подложи и на изпитания.

Успех,

Марин

Мило момиче на 20, 30, 40, 50 или 60, пиша, за да напомня колко красиво и женствено можеш да остарееш. Да остарееш с усмивка, достойнство и отворени обятия. Да имаш смелостта да танцуваш с живота до края на мелодията. Да му се довериш. Да го оставиш да те води. И когато музиката спре, да го целунеш за сбогом, така че никога да не те забрави.

Странно се стигна до тази статия. Много неща. Последното – статия от Солунска 16, на която попаднах случайно. Провокира ме. Прииска ми се да пиша. Не, за да ти е комфортно, а за да отлепиш очи от този часовник – време мери, не живот.

Да остарееш до букви

Свършваш като букви в камък. Букви без живот, без мечти, без топлина, без очи, без устни, без ръце. Букви, които не изпитват нежност, не могат да прегърнат, да кажат: „Обичам те! Обичам те! Обичам те! Мляс.“

Да остарееш свободно

Чувал съм, че колкото по-безсмислен е животът на човек, толкова повече, го е страх от смъртта. Тук и сега си жива. Безброй възможности. Имаш толкова живот. Ако самооценката ти се гради на здрави основи, ако не се страхуваш да се променяш, ако не си забъркваш сапунени опери поръсени с емоционален мазохизъм, ако си смела достатъчно, за да обичаш с огън без да губиш себе си, на 99 години ще живееш с емоцията и енергията, с която красиви, но объркани момичета на 29 години не могат.

Знаеш ли, по-рано имах буйна черна коса. Бъркаха ме с италианец. Момичета се обръщаха след мен и тук, и зад граница. Сега съм плешив и с леко счупен нос. Бъркат ме с терорист. След мен се обръщат само полицаи. Не ми пука. По-щастлив съм от всякога. Почнах да правя бизнес и това ме промени доста. Оценявам свободата. Оценявам истинските хора около мен. Оценявам времето си и енергията си. Не мога да си позволя да губя време в драми. И честно казано много по-малко ми пука дали някъде ще стана за резил или не. Просто животът препуска и нямам време за глупости. Животът е като пластилин. Може да си със или без деца, сама или с любим, може да си на 60 или на 30, няма значение. Имаш живот. Имаш себе си. Просто трябва да се пресегнеш и да го намачкаш този пластилин.

Да не хвърляш живота си на боклука

Много по-страшно е колко живот хвърляме на боклука от това, колко живот ни взема времето.

Зарежи мазохизма, който избива на талази от статуси като „Ти ме рани прасе ниедно, но аз съм силно момиче и ти прощавам“, защо въобще си губиш времето да кажеш, че е имало кочина в живота ти. Давай напред.

Зарежи идеята, че самооценката ти трябва да се базира на това колко мъже не са те погледнали в очите, защото са ти зяпали бюста. Ще искат да те „уважат“, но няма да те уважават. Ако го правиш за себе си, ОК. Ако искаш секс, ОК. Ако, обаче на база погледи ти се гради себеуважението, ти вече си го изгубила. Грижи се за себе си не, за да те оценяват, а за да не са в позиция да го правят.

Зарежи идеята, че нещо трябва да го има до теб – мъж, деца, любовник. Зарежи и идеята, че ако искаш – деца, мъж, любовник, но е трудно, то е непосилно. Не е! Няма място за сълзи, има само прах и препускане напред, а там има щастие. Бори се, доверявай си се и живей със сърцето си, не със страховете си.

Приеми промяната, ако на 60 години си с манталитета и нуждите на 20 годишна, значи си пропиляла 40 години. Този живот е толкова неописуем и интересен, но трябва да го оставиш да те води.

Да се довериш на живота

Позволи си да си силна, но не на сила, а защото се обичаш. Позволи си да кажеш като великата Едит Пиаф, че не съжаляваш за нищо и каквото и да е имало в миналото, го остави там. После просто дотанцувай танца си с усмивка и прегръщай, радвай се, усмихвай се, защото после ще си само студени букви. Довери се на живота.

Марин