Личностно израстване

Ако хората бяхме скулптури, много щяха да са недодялани, а каквото се вижда по тях да е дело на чуждо длето. Не живот, а житейска криеница, в която толкова се страхуват от края, че никога не полагат началото. Залъгват се, че ако загубиш си загубеняк, което е срамно, а ако не пробваш, си голям въпросителен знак, което е нормално в свят обитаван от въпросителни знаци. Толкова много се крият от осъзнаването, че може да не са толкова силни, желани, добри, стойностни, колкото им се иска и съответно от отговорността да започнат методично да моделират личността си.

Не се срамувай от загубите, те са част от живота на смелия и караконджул за страхливия. Единственото, от което трябва да се пазиш е загуби, които биха инвалидизирали действията ти дългосрочно. Например, големи кредити за недомислени бизнес идеи, деца от хора, с които не сте били през достатъчно бури и прочие. Останалите, тъй наречени загуби често са камъните, с които е построена кулата на успеха и които са положени по житейския ни път към нас самите.

От една страна, животът обича свободата, която имаш в себе си. Нямаш ли я ще те подмине като пътен знак. От друга, цената на свободата е сигурност, а без сигурност животът е труден. Човек трябва да прецени дали иска да се постави в защитена детска позиция или да се отдели и с това да попадне в хаоса на непознатото. В хаоса има изключителна енергия. И, ако успееш да го структурираш, ще ти я отдаде, ако ли не, ще те погълне. На едно по-дълбоко ниво зад страха от загубите, освен чисто прагматичните мотиви, освен егото, стои и страхът от хаоса, който може да внесе реалността в стъклените макети, изпълващи вътрешния свят. Страхът, че ще се чуе пронизителен трясък на стъкло, че всички фантазии, които сме градили и които сме прегръщали за топлина и утеха ще се счупят безвъзвратно. Единственият сигурен път навън от това вечно да крием стъкления си свят от реалността е методично и целенасочено, малка стъпка по малка стъпка, да тръгнем към нея и да започнем да моделираме в нея вместо във фантазиите си. Понякога ще удряме на камък, а понякога в ръцете ни ще има глина. Понякога ще чуваме трясък във вътрешния ни свят и понякога ще е не на красиви кули, а на стъклени затвори.

В живота има някои загуби, които биха ни съборили и много загуби, които са големи сенки на малки обекти. Често, ако няма място за скок напред, има място за крачка напред. Почти винаги човек може да направи нещо в правилната пропорция спрямо себе си вместо да се лашка между две истерични сестри – едната, която казва, че нищо не може, защото светът пречи и другата, която казва, че всичко може стига да жертваш себе си и семейството си в името на налудност.

Реалността е като сетивна жена. Няма да Ви заговори и ще усети, ако сте фалшиви. Единственият полезен ход е да се усмихнете, да проявите интерес, да я заговорите и да й оставите пространство. Ако запазите духа си, доброто си отношение, центъра си и духовната си хигиена, може и да се сближите и от един момент насетне да прекарате остатъка от живота си щастливи заедно. Ако ли не, всеки ден ще Ви подминава, а Вие ще се опитвате да не я поглеждате в очите. Ще останат само въпроси в свят изпълнен предимно с ходещи въпросителни знаци.

До скоро,

М

Телепортация извън болката право в щастието. Странно как хората с години бетонират погрешни мисловни и поведенчески навици, а след това очакват с две седмици работа да изкъртят всичко, което им тежи. Много по-лесно е човек да си вземе болкоуспокояващо, въплътено в тумба псевдошамани, обещаващи космични и кармични правила да имаш пари, любов и слава и болезненото е, че това е най-доброто, което някои хора могат да имат. Истината е лекарство, което за някои е отровно. Не случайно се борят със зъби и нокти, ако се опиташ да им го дадеш. За други истината е като болезнен разговор с партньора, който трябва да бъде проведен, за да имате бъдеще, като партньорът е реалността. Цената на този разговор е падане от фантазиите на твърдия под, че единственото нещо гарантирано в живота е краят му и съответно каквото и начинание да започнете няма гаранция за успех, а по-скоро статистиките предполагат обратното – провал или посредственост:

• половината бизнеси, регистрирани в България фалират до петата си годишнина (източник), а повечето оцелели остават финансови джуджета (източник).

• През 2019 г. са се бракосъчетали около 29 000 семейства, от които около 4 000 за пореден път и са се развели почти 11 000 семейства (източник, източник), като от тези семейства, които живеят заедно, не е ясно колко са „нещастни по своему“.

Не малко комерсиални продукти обаче стъпват на инфантилните фантазии за абсолютен контрол над съдбата ни. За хората с позитивна мотивация и оптимистичен мироглед те са морковът, към който тичат през поле без да знаят, че е минирано. За мен този подход е като руска рулетка, крепяща се на его, обитаващо розов балон. Вместо с медал може да се окажете до уши в калта.

Казвам го, бидейки човек с най-високия показател по скалата на Селигман за оптимизъм в лоши времена и бидейки човек, който искрено обича и съхранява мечтите си. И го казвам, защото знам още колко много сила и центрираност има:

• Когато обаче погледнем на мечтите, не като на резултат, а като на посока, обуславяща житейски процес.

• Когато погледнем не само на мечтите, които имаме, но и мечтите, които не осъзнаваме, а може би имаме, свити в някой студен ъгъл на несъзнаваното. Мечтите, които сме потиснали и осъдили на изгнание и забвение, защото се чувстваме безсилни или непривлекателни.

Парите, жените, колите – това не е лошо, това е естествено, както и е естествено за някое шимпанзе да си показва пакета и да се множи де що може, но това далеч не е всичко и далеч не е най-важното. След запознаване с мислите на повечето водещи психолози последните 120 години и с основните идеи на редица терапевтични модалности, като включително се обучавам в две от тях, съм синтезирал две основни групи нужди в простичък модел какво според мен движи хората:

• контакт с другите,

• контакт със собствените действия (физически и мисловни).

Проблемът е, че в едно незряло, невротично и по периферията нарцистично общество, вместо да се засаждат семена се мятат листа във въздуха в очакването някак си отгоре надолу да порасне дърво. А семената са контактът с нуждите, осъзнаването какво блокира наши поведения за посрещането на нуждите, освобождаването на блокирани поведения и изграждането на нови ресурси, като слънцето и водата, които напояват тези семена са смисълът, с който можем да назовем тези нужди – вътрешна свобода, човешка близост …

Има моменти, в които губим много – здраве, близки, елементарна финансова сигурност, но загубим ли себе си, тогава не знаем къде сме и къде отиваме. Все едно сме изтръпнали, упоени и течението ни носи. Ако искаме да живеем, трябва да се освободим от тази парализа на посредствеността, която се гради на страховете на невротичен перфекционизъм и на бляновете на един детински нарцисизъм. Да си човек е да грешиш, да се излагаш, да се проваляш, да се чувстваш глупаво, да те е страх, да се притесняваш, да се чувстваш отхвърлен и въпреки това да имаш смелостта да направиш още една и още една, и още една стъпка напред.

Животът е тези стъпки, останалото е вторично. Направи твоите стъпки, в твоята посока, воден от твоя смисъл. Другото е болкоуспокояващо за страховете ти и параван за дефицитите ти.

До скоро,

Марин

„Достатъчно добро“ е и лекарство, и отрова.

Лекарство е за болшинството хора, защото колкото и да е модно твърдението, че всеки може всичко, то не е вярно, защото има редица области в живота, в които моженето на един е стъпило на главата на неможенето на друг. Ако човек вложи себеоценката си и мечтите си в химера, той ще мери всичко спрямо нея и каквото има, ще му изглежда малко. Ако това се случва в общество по западен образец, е вероятно човекът да се депресира, да прибегне до алкохол, анти-депресанти, да започне да се зомбира с телевизия, безсмислено социално жужене и да загуби пътя към себе си и чистотата в усета си за живота. Това е и нещото, което се случва в определени култури, внушаващи погрешното вярване, че ако човек не постигне бомбастични външни успехи, то сам си е виновен и че всички сме независими социални атоми в свят ръководен от правото на силния. Този вид мислене сконтира (дели) живота на неврози, а в неврозите има малко житейска истина. И така дори нещо дребно, поради това че е разделено на нещо още по-дребно, ни изглежда голямо. Затова и алтернативата, която е здрава за повечето хора е да делим живота не на неврози, а на смъртта, на неизбежния му край, на края на хората, които обичаме, на края на моментите, които са красиви, на края на силата, на края на любовта. Делейки на нещо с толкова много житейска истина като смъртта, ще осъзнаем, че повечето неща са незначителни и че това да сме здрави, да обичаме и да сме обичани, да ценим работата си и да не сме гладни, и да имаме покрив над главата, далеч не е малко. Дори един поглед 100 – 200 години назад във времето разкрива колко по-напред сме материално, но и колко по-неблагодарни сме спрямо това, което имаме и то точно заради вярата в някои хора, че могат всичко, когато всъщност не е така. В слабостта им няма нищо срамно, нищо което да ги принизява, стига да допринасят за социалния организъм и да осъзнаят, че понякога силата ни не е в това какви сме, а в отношенията ни един с друг. Този вид мислене не само се забравя, но и за съжаление унищожава в следствие точно това невротично търсене на власт от определени хора с влияние. Затова и „достатъчно добро“ е естествена защита, стъпваща не на идеализирания образ на човека, а на реалността, в която да си с пълно сърце и пълен стомах не е малко.

Същевременно, всеки си има своя пътека и е безкрайна глупост да мислиш, че щом девет пътеки вървят на изток, то десетата не трябва да води на запад. Има хора като мен, за които „достатъчно добро“ е било проклятие, от което съм безкрайно, безкрайно благодарен на живота, че досега ме е отървавал. В живота има две противоположни позиции. Първата – вярваме, че можем неща, които не можем и втората – вярваме, че не можем неща, които можем. Докато „достатъчно добро“ е лекарство за първата позиция, то то е отрова за втората. Вчера бях безкрайно благодарен за това как протича животът ми в момента. Знам, че е въпрос на време нещо да се счупи и се надявам отново да е за добро. Вчера се сетих всъщност колко пъти, когато съм се успивал и съм бил доволен от нещо, което не е било моето, животът е идвал теглил ми е един шут отзад и е започвал да ми затваря врати, докато не си падна на това, което реално искам, но не съм вярвал, че ако поискам, ще ми бъде дадено. Причината, поради която може би съм се лъжел е, че като цяло съм имал високо самочувствие и не ми се искало да си призная, че не вярвам, че имам силите за конкретни неща, които всъщност са ми били безкрайно важни или казано по-научно, високо самочувствие (self-esteem), но ниска себеефикасност (self-efficacy). Това което ми помогна е, че бях в ситуации, в които трябваше да търся решения. Ако ми бе комфортно, никога не бих попаднал в тези ситуации, никога и не бих натрупал опита, уменията, а оттам и вярванията за възможността ми да постигна успех в конкретни области, които по-рано съм вярвал, че са непристъпни за мен. Вчера с пот на чело се сетих за интервюта с EIB, EBRD, Morgan Stanley и Ernst & Young, които бяха неуспешни. Представих си се като корпоративен чиновник, който става в 08.00, слага вратовръзката и си чупи гърба за благото на капитализма. И си казах, „Боже, благодаря ти, че ми спести това.“ Сетих се за някакви любовни драми и потенциала за една безкрайно безсмислена връзка, която пак слава Богу ми се размина. Сетих се и за един куп други неща, които уж са били за лошо в момента, в който се случват, а после се е оказвало, че са за добро. Както казваше баба ми, Бог да я прости, „Господ си знае работата.“

Извличайки общо правило от казаното по-горе, ако знаеш, че си си на пътя, ако това, което правиш не е компромис, то просто твори, оценявай и се радвай, и недей да се пускаш по лайсната, ама защо Бил Гейтс може, а аз не, нали в последната мотивационна книга, която прочетох пишеше, че и аз мога. Еми, явно нещо не си визуализираш доларите правилно, не знам. От друга страна, понякога, си казваме, че не можем нещо, но никога не проверяваме реално наистина ли е така. И за наше учудване, когато животът ни хване за ухото и ни метне във водата, може да се окаже, че всъщност бая добре плуваме. Затова и, ако все още не си си на пътеката, ако все още има въпросителни, не се разстройвай, ако се случват неща, които на пръв поглед са лоши. Понякога животът вижда в перспектива и иска да ни сложи на нашия си път, но просто не можем да го разберем.

До скоро,

М

Мои близки се чудят какви са тези зайци, котенца, дами, „фантазии“, които съвсем превзеха блога ми. Защо е толкова различен от това, което съм в реалния живот и защо упорито отказвам да пиша за бизнес и финанси при положение, че това е миналото и настоящето ми. И за да е падението пълно и някакви зайци съм почнал да „поствам“. Може би и по-отдавнашните ми читатели се чудят какво се случва, какви са тези трансформации.

Отговорите:

Пишейки за психология, знам, че мога да помогна на хора да направят нещо градивно за себе си. Психическото здраве е нещо, което всеки може да подобри. Конкуренция си си ти. В бизнеса не е така. Мотивацията на много хора да се захванат с бизнес е мечта за бързи, големи „кинти“. Преди четири години бях написал нещо по темата (тук). Вероятността от финансова гледна точка бизнесът да е печелившо начинание за тях освен, ако нямат определени личностни качества, поръсени с не малка доза късмет, е ниска. Бизнесът дава свобода, смисъл, енергия – това ще го получиш, докато си вътре, но парите не са гарантирани. Всеки ще иска да ти открадне паничката и ако имаш място да дадеш назад, вероятно ще отстъпиш, освен ако не си късметлия. Бих могъл да говоря за бизнес, давайки ти съвсем друга перспектива – на стрес, пот и сълзи в сфера, в която има много неща, които не контролираш и в която борбите са почти толкова епични, колкото тези за тоалетна хартия по магазините, но не бих споделил най-полезното, за да не го научат конкурентите ми. Тоест, нито бих ти намазал ските с елементарни рецепти за „гарантиран” успех, нито бих ти разкрил това, което работи най-добре за мен, за да не го научат конкурентите ми, нито опитът ми предполага, че да те уча на А и Б в бизнеса е благодарна работа. Преди много години имах идеалистични пориви да направя пазара в България по-прозрачен. Урокът – не си струваше.  С психологията е съвсем различно – темата ми е голяма любов, аудиторията е приятна, самият аз ставам по-човечен.

Ама, защо зайци? Преди месец Facebook ми показа известие – сайтове като Вашия. Бяха до един женски. Когато съм гледал сравнения и в Serpstat, същата работа. Аудиторията ми е предимно женска (84%) и изхождам от предположението какво иска да види. Предполагам Брад Пит и Леонардо, но чак до там няма да стигна. На този фон – зайци, котки, деца, цветя ми изглеждат като един приемлив компромис и за двете страни.

Та така с психологията и зайците.

М

Има свестни хора, постъпващи човешки, а за тях почти никой не говори. Имам чувството, че хора, говорещи, че нищо не може да се направи, че сме дефектни са завзели значимо медийно пространство и налагат собствената си пропаганда през уж общия компромис, че българите освен да се снишаваме и да мятаме салфетки, друго не можем. В обществото ни има вакуум за положителни примери. Няма как „патогенен“ дискурс, редуващ депресивни с параноидни послания, да подхрани здравословни мисловни схеми за обществото ни и бъдещето на страната ни. Част от сънародниците ни наистина имат потресаващо ниска социална култура, но има и такива, които са за пример, а точно техните постъпки, редовно остават в сянка.

Нека си направим подарък за трети март – в секцията с коментари към публикацията във Фейсбук напиши конкретен скорошен пример за нещо хубаво, достойно, човечно, направено от наш сънародник, на което си станал свидетел или за което си разбрал.

Не ми харесва, че в България активно се говори, че всички мъже са страхливци. Сравнявайки със ситуация в Холандия, в България наистина липсва този групов „полицейски“ инстинкт, но мъже не липсват и не един път или два пъти са се намесвали. Наскоро позната ми разказа как психично болен се качил в метрото и безпричинно започнал да тероризира момче. Започнал и да го пита иска ли бой. В този момент господин, който тя описа като „чичо“, застанал пред психично болния и казал: „Да, искам бой“. Психично болният се стреснал и оставил момчето на мира.

Знам за редица подобни случаи на про-обществено поведение, но за тях рядко узнаваме. Хора има навсякъде дори в най-тъмните моменти от човешката история. В България хора има не малко, но за тях се говори малко. Това отслабва доверието ни един в друг, а без него обществото ни е за никъде. Нека поне на 03 март всичко, което ни заобикаля да не се изчерпва с корона вирус и криминална хроника. Сподели скорошен добър пример в секцията с коментари.

М

Ярък пример от лекция на Милена Мутафчиева, посветена на детското развитие. Невръстно дете може да каже: „Мамо, гладен съм. Нарежи пицата на повече парчета!“ Когото детето премине в следващата фаза от развитието си, вече не прави тази грешка, но както се случва в природата, нищо не се губи и започва да прави друга грешка, особено пагубна, когато стане възрастен – счита, че животът е еднакво дълъг независимо на колко парченца го нарежем и че щом парченцата са живот, то те са сходни на вкус. В основата на тази грешка са две обстоятелства:

Мерим живота в хронологично време, но всъщност го живеем в субективно време.

Тези от Вас, които се интересуват по-активно от психология, биха могли да се сетят, че способността „време“ е различна от способността „точност“ (позитивна психотерапия) или че имаме различни линии на времето (НЛП, в случая повлияно от Ериксонианската хипноза). Тези от Вас, които все още не са се сблъскали с тези идеи, сигурно са чували, че „животът ни се мери не с това колко пъти вдишваме, а колко моменти са взели дъха ни.“ (вероятно цитатът принадлежи на Вики Корона.) Срещал съм различни вариации на тази идея и като разкази, и като сентенции. Вероятно и Вие. И какво става, когато някой ни напомни за разликата между живуркане и живот? Емоция, но не и конкретни действия как да увеличим живота си.

Подценяваме колко хубаво е да направим нещо ново, след като „филтрите ни за сходство“ са се запушили с шлаката на битовизма.

Пак интересна идея от НЛП, а именно, че различните хора имаме различна сетивност за различие. Някои са много сетивни и бързо се насищат. Други не и търсят сходство в нещата. Обичат нещата да са им както вчера и както на съседа, но дори и над тях в един момент надвисва досадата на монотонността. Промяната посреща базова човешка нужда – нуждата за ръст (или ако предпочиташ, себеактуализация по Маслоу). Ако сме що-годе във функционалната норма и промяната не представлява чрезмерен стрес, то тя насища живота ни, насища времето ни и вместо моментите да се сливат, се обособяват – вместо един месец да се чувства като един вечен монотонен ден, се случва точно обратното: новите усещания, новите действия, новите контакти се появяват като нови континенти над безкрайна сива морска шир.

И така, ако искам да живея по-дълго, бих живял по-разнообразно. Бях прочел, за съжаление, не помня, чия е мисълта, че колкото по-безсмислено е било съществуванието на някого, толкова повече се плашил от смъртта. Естествено, не можем да приемем буквално тази мисъл, но ми се струва, че има доза истина в нея.

Знам, че има много хора – мъже, тъкмо останали без работа, жени, тъкмо останали без приятелите си, хора, тъкмо започващи нов бизнес, отиващи в друга страна, започващи нещо ново. И може би на много от тези хора им е стресово, но това, което ми се иска да напомня е, че точно тези моменти и точно за тези хора крият най-големия подарък от още време и още живот. Просто трябва време, за да се усети и осъзнае. За останалите от нас – нека не забравяме, че да сме богати на живот е най-голямото богатство.