Личностно израстване

Да помагаш някому да подобри живота си понякога е, като да пълниш догоре резервоара на кола, чийто двигател не пали. Няма ли искра, колкото и бензин да налееш, няма резултат.

Гледах документален филм как милионер подслонява двама бездомника. Два свята, непонятни за другия – неговият и техният. Милионерът не можеше да проумее защо бездомниците не си търсят работа, а се занимават с доброволчество, а единият бездомник обясни как, ако си намери работа, ще се лиши от единствения си сигурен доход – помощите, които получава. Вижте 11:04 – 12:52.

Понякога няма искра, защото има страх и неувереност, защото липсва идея за бъдещето или пък, защото човекът е с по-малко действена енергия. Един път, когато ме бе яд, че приятел прави глупост според мен, майка ми ми каза, че всеки човек има своите житейски уроци и че не мога да ги реша вместо него или пък да очаквам да предприеме дадено действие, ако още не е готов за него. Все още в някаква степен се уча на това.

Решенията са като новородени животинки. Ако подметнеш такова животинче на приемна майка, може и да го отхвърли, дори да го убие, но ако е нейно, ще го обгрижва, пази и ще влага енергия и саможертва в това, то не само да оцелее, но и да порасне. Тази първична предразположеност към отхвърляне на чуждото и грижа за своето е нещо, което малко хора, които предлагат помощ, осъзнават.

Важно е и да знаеш защо помагаш и какво очакваш насреща. Това на свой ред предполага да се познаваш достатъчно добре и да имаш достатъчно зряла връзка с живота, за да не се стигне до крайности, в които помагаш, защото е срамно да не си добро момиче или примерно момче, или пък не помагаш, макар че ти се иска, защото носиш обидата от това, че си помогнал на n на брой хора, които не са си направили труда едно „благодаря“ да кажат. Да помагаш без свобода е насилие – насилие над теб или насилие над другия.

Когато помагаш някому, това винаги е източник на познание – познание за другия човек и познание за теб самия, но не винаги източник на положителни емоции. Все едно да искаш да се напариш зимата, за да се стоплиш, но да не знаеш кое е кранчето за топлата и кое е кранчето за студента вода. В реалността има много повече въпросителни отколкото в представата ни за нея. Просто мозъкът ни обича да си фантазира структура, за да не се плаши от „тъмнината“ на неясното.

Затова, ако сте на път да помогнете:

От лекции на доц. д-р Маргарита Станкова помня, че в терапевтичен контекст не доброволчестваме помощ, а чакаме клиентът да я поиска, за да не бъде отхвърлена. И това е едно възможно житейско правило, но въз основа на написаното по-горе и Вашия житейски опит може да прецените и другояче. Написал съм горната публикация не като инструкция за ползване на немска прахосмукачка, на 100% вярна и винаги валидна, а като насоки за размисъл. В живота има много различни ситуации и няма как да бъдат обхванати с няколко параграфа, но е важно да сме максимално честни и осъзнати за ситуацията, за нашите нужди и възможности и за тези на обекта на помощта ни.

И честита първа пролет!

М

На 30 октомври получихме съобщение от доц. д-р Никола Атанасов да го изчакаме – лекцията ще започне малко по-късно. 20 дни по-късно получихме съобщение, че е починал от КОВИД. Няколко часа след като научих, че е умрял, ми се прииска да го помена през живота му, през избора му да преподава и през опита, който споделяше като преподавател. Преведох от английски фрагменти от негови уводни лекции по психотерапия, които биха били интересни и разбираеми за широката аудитория и които носят педагогическия му почерк.

Интимността е невъзможна, ако няма граница. Истинската интимност е възможна само когато има ясна граница между двама души, защото интимността е контактът … е, където двама души се срещат. Това е интимността. И ако искаш да срещнеш другия, трябва да знаеш къде е другият и какво е другият. Иначе казано, трябва да знаеш какво другият иска наистина. Ако нямаш този усет, как можеш да го срещнеш, как можеш да бъдеш интимен с него?

Детето в теб e нещо много важно. Имаш нужда от твоето вътрешно дете. Защото детето в теб прави възможно наистина да се радваш на живота. Защото начинът, по който децата се радват на живота е най-спонтанният и най-чистият…

Лесно е да се види, че децата, колкото по-малки са, са склонни да мислят и действат ирационално. Може дори да кажем, че децата живеят предимно във фантазии и не, че не възприемат реалността, но за детето няма истинско значение дали нещо е реално или не. Какво е основното занимание на децата? Основното занимание на децата е игра, но играта е по дефиниция нещо, което не е реалност. И играчките са символични обекти. Дървеният кон не е истински кон, играчката кола не е истинска кола. И разбира се е много по-лесно да живееш във фантазиите, а не в реалността, защото реалността може да е много сурова. Във фантазиите можеш да правиш каквото пожелаеш. Във фантазиите лесно можеш да направиш светът да изглежда, както ти се иска. За съжаление, също има лоши фантазии, кошмари, неприятни фантазии. Фройд е считал, че психическото функциониране е подчинено на принципа на удоволствието. Психиката се опитва да избегне неудоволствието. По този начин ние сме отворени за тенденцията да запазим детския начин на свързване с обкръжаващия свят, свързвайки се повече през фантазия, отколкото през реалността.

В психоанализата се занимаваме с незрялата част от личността въз основа презумпцията, че във всеки един от нас детето е все още там. Може да сме пораснали, може да сме на 21 г. и дори повече, може да сме възрастни, но това не означава, че вече не сме деца. Разбира се в известен смисъл вече не сме деца, биологично и умствено не сме деца, но детето все още е там и понякога може да се направи видно или чуто. В психоанализата разбираме психогенните симптоми като езикът на детето … възрастният много често е загубил контакт с детето в него … ако си загубил контакт с вътрешното си дете, тогава вече не знаеш какво казва и какво иска, но то казва нещо, то иска нещо, но ти не знаеш какво е.

Ако има мъртво тяло в ъгъла на стаята, не искаш да го гледаш, защото е отблъскващо. Изпитваш съпротива да обърнеш погледа си към мъртвото тяло, особено ако е мъртвото тяло на някой, който ти е мил. Нещо подобно е със защитите на съзнанието… Понякога дори да насочиш вниманието на хората към какво наистина искат, те не искат да го видят… Трябва да превъзмогнеш склонността на съзнанието, която в крайна сметка е естествена склонност, да ползва колкото може по-малко енергия, да пести енергия, за да функционира. Да прави каквото е по-лесно. И понякога е по-лесно да не виждаш, отколкото да виждаш.

Има толкова много песни, в които се пее: „Загубих ума си, когато те видях.“ Загубих ума си. И какво означава да загубиш ума си? Означава да полудееш. Всеки може да полудее. Може да се каже, че лудостта е във всеки от нас. Възможност е за всяка психика. Това, което можем да направим, за да я избегнем е контрол. В днешено време също говорим за контрол на афекта… Виждате, че дори когато говорим по толкова опростен начин за тези психични процеси, имаме в предвид конфликт между два различни вида сили: афектът, лудостта от една страна и контролът от друга. И контролът трябва да надделее над лудостта, за да не полудее човек.

Това, че имаш проблеми не означава, че си лош, че си по-лош от другите хора. Означава, че има части от личността ти, които не виждаш, над които нямаш контрол, защото ако искам да имам контрол над мотивите на поведението ми, трябва да знам причините за това поведение. Ако причините, ако мотивите са несъзнавани, не мога да ги контролирам. Всичко, което мога, е да действам, воден от тях.

Психотерапията е учене въз основа на опит, преживелищно… Ако се опитам да Ви обясня защо 50 минути, може би няма да разберете, но ако сте я опитали, вероятно ще Ви е по-лесно да разберете защо … но това се отнася за всички психични явления. Можеш ли да обясниш някому какъв е вкусът на кафето? Можеш ли да го обясниш с думи? Ако се опиташ да обясниш на някого какъв е вкусът на кафето, ще знае ли в последствие след обяснението ти? Не. Със сигурност, не. Има един единствен начин да знаеш какъв е вкусът на кафето. Какъв е този начин? Да го опиташ.

Прозрението не е еднократно събитие. То е процес.

Никола Атанасов

(09.04.1955 – 19.11.2020)

Докато търсих точната дата на смъртта му, видях и че Българското психоаналитично общество са споделили интервю в негова памет (тук). Вероятно това е естествен начин да върнем погледа обратно към живота. Хора си отидоха. Нека съхраним и споделим опита им, а смъртта да приемем без упреци. Нека изборът ни да е да оценим живота, а не да отричаме мимолетната му природа.

М

Ако хората бяхме скулптури, много щяха да са недодялани, а каквото се вижда по тях да е дело на чуждо длето. Не живот, а житейска криеница, в която толкова се страхуват от края, че никога не полагат началото. Залъгват се, че ако загубиш си загубеняк, което е срамно, а ако не пробваш, си голям въпросителен знак, което е нормално в свят обитаван от въпросителни знаци. Толкова много се крият от осъзнаването, че може да не са толкова силни, желани, добри, стойностни, колкото им се иска и съответно от отговорността да започнат методично да моделират личността си.

Не се срамувай от загубите, те са част от живота на смелия и караконджул за страхливия. Единственото, от което трябва да се пазиш е загуби, които биха инвалидизирали действията ти дългосрочно. Например, големи кредити за недомислени бизнес идеи, деца от хора, с които не сте били през достатъчно бури и прочие. Останалите, тъй наречени загуби често са камъните, с които е построена кулата на успеха и които са положени по житейския ни път към нас самите.

От една страна, животът обича свободата, която имаш в себе си. Нямаш ли я ще те подмине като пътен знак. От друга, цената на свободата е сигурност, а без сигурност животът е труден. Човек трябва да прецени дали иска да се постави в защитена детска позиция или да се отдели и с това да попадне в хаоса на непознатото. В хаоса има изключителна енергия. И, ако успееш да го структурираш, ще ти я отдаде, ако ли не, ще те погълне. На едно по-дълбоко ниво зад страха от загубите, освен чисто прагматичните мотиви, освен егото, стои и страхът от хаоса, който може да внесе реалността в стъклените макети, изпълващи вътрешния свят. Страхът, че ще се чуе пронизителен трясък на стъкло, че всички фантазии, които сме градили и които сме прегръщали за топлина и утеха ще се счупят безвъзвратно. Единственият сигурен път навън от това вечно да крием стъкления си свят от реалността е методично и целенасочено, малка стъпка по малка стъпка, да тръгнем към нея и да започнем да моделираме в нея вместо във фантазиите си. Понякога ще удряме на камък, а понякога в ръцете ни ще има глина. Понякога ще чуваме трясък във вътрешния ни свят и понякога ще е не на красиви кули, а на стъклени затвори.

В живота има някои загуби, които биха ни съборили и много загуби, които са големи сенки на малки обекти. Често, ако няма място за скок напред, има място за крачка напред. Почти винаги човек може да направи нещо в правилната пропорция спрямо себе си вместо да се лашка между две истерични сестри – едната, която казва, че нищо не може, защото светът пречи и другата, която казва, че всичко може стига да жертваш себе си и семейството си в името на налудност.

Реалността е като сетивна жена. Няма да Ви заговори и ще усети, ако сте фалшиви. Единственият полезен ход е да се усмихнете, да проявите интерес, да я заговорите и да й оставите пространство. Ако запазите духа си, доброто си отношение, центъра си и духовната си хигиена, може и да се сближите и от един момент насетне да прекарате остатъка от живота си щастливи заедно. Ако ли не, всеки ден ще Ви подминава, а Вие ще се опитвате да не я поглеждате в очите. Ще останат само въпроси в свят изпълнен предимно с ходещи въпросителни знаци.

До скоро,

М

Телепортация извън болката право в щастието. Странно как хората с години бетонират погрешни мисловни и поведенчески навици, а след това очакват с две седмици работа да изкъртят всичко, което им тежи. Много по-лесно е човек да си вземе болкоуспокояващо, въплътено в тумба псевдошамани, обещаващи космични и кармични правила да имаш пари, любов и слава и болезненото е, че това е най-доброто, което някои хора могат да имат. Истината е лекарство, което за някои е отровно. Не случайно се борят със зъби и нокти, ако се опиташ да им го дадеш. За други истината е като болезнен разговор с партньора, който трябва да бъде проведен, за да имате бъдеще, като партньорът е реалността. Цената на този разговор е падане от фантазиите на твърдия под, че единственото нещо гарантирано в живота е краят му и съответно каквото и начинание да започнете няма гаранция за успех, а по-скоро статистиките предполагат обратното – провал или посредственост:

• половината бизнеси, регистрирани в България фалират до петата си годишнина (източник), а повечето оцелели остават финансови джуджета (източник).

• През 2019 г. са се бракосъчетали около 29 000 семейства, от които около 4 000 за пореден път и са се развели почти 11 000 семейства (източник, източник), като от тези семейства, които живеят заедно, не е ясно колко са „нещастни по своему“.

Не малко комерсиални продукти обаче стъпват на инфантилните фантазии за абсолютен контрол над съдбата ни. За хората с позитивна мотивация и оптимистичен мироглед те са морковът, към който тичат през поле без да знаят, че е минирано. За мен този подход е като руска рулетка, крепяща се на его, обитаващо розов балон. Вместо с медал може да се окажете до уши в калта.

Казвам го, бидейки човек с най-високия показател по скалата на Селигман за оптимизъм в лоши времена и бидейки човек, който искрено обича и съхранява мечтите си. И го казвам, защото знам още колко много сила и центрираност има:

• Когато обаче погледнем на мечтите, не като на резултат, а като на посока, обуславяща житейски процес.

• Когато погледнем не само на мечтите, които имаме, но и мечтите, които не осъзнаваме, а може би имаме, свити в някой студен ъгъл на несъзнаваното. Мечтите, които сме потиснали и осъдили на изгнание и забвение, защото се чувстваме безсилни или непривлекателни.

Парите, жените, колите – това не е лошо, това е естествено, както и е естествено за някое шимпанзе да си показва пакета и да се множи де що може, но това далеч не е всичко и далеч не е най-важното. След запознаване с мислите на повечето водещи психолози последните 120 години и с основните идеи на редица терапевтични модалности, като включително се обучавам в две от тях, съм синтезирал две основни групи нужди в простичък модел какво според мен движи хората:

• контакт с другите,

• контакт със собствените действия (физически и мисловни).

Проблемът е, че в едно незряло, невротично и по периферията нарцистично общество, вместо да се засаждат семена се мятат листа във въздуха в очакването някак си отгоре надолу да порасне дърво. А семената са контактът с нуждите, осъзнаването какво блокира наши поведения за посрещането на нуждите, освобождаването на блокирани поведения и изграждането на нови ресурси, като слънцето и водата, които напояват тези семена са смисълът, с който можем да назовем тези нужди – вътрешна свобода, човешка близост …

Има моменти, в които губим много – здраве, близки, елементарна финансова сигурност, но загубим ли себе си, тогава не знаем къде сме и къде отиваме. Все едно сме изтръпнали, упоени и течението ни носи. Ако искаме да живеем, трябва да се освободим от тази парализа на посредствеността, която се гради на страховете на невротичен перфекционизъм и на бляновете на един детински нарцисизъм. Да си човек е да грешиш, да се излагаш, да се проваляш, да се чувстваш глупаво, да те е страх, да се притесняваш, да се чувстваш отхвърлен и въпреки това да имаш смелостта да направиш още една и още една, и още една стъпка напред.

Животът е тези стъпки, останалото е вторично. Направи твоите стъпки, в твоята посока, воден от твоя смисъл. Другото е болкоуспокояващо за страховете ти и параван за дефицитите ти.

До скоро,

Марин

„Достатъчно добро“ е и лекарство, и отрова.

Лекарство е за болшинството хора, защото колкото и да е модно твърдението, че всеки може всичко, то не е вярно, защото има редица области в живота, в които моженето на един е стъпило на главата на неможенето на друг. Ако човек вложи себеоценката си и мечтите си в химера, той ще мери всичко спрямо нея и каквото има, ще му изглежда малко. Ако това се случва в общество по западен образец, е вероятно човекът да се депресира, да прибегне до алкохол, анти-депресанти, да започне да се зомбира с телевизия, безсмислено социално жужене и да загуби пътя към себе си и чистотата в усета си за живота. Това е и нещото, което се случва в определени култури, внушаващи погрешното вярване, че ако човек не постигне бомбастични външни успехи, то сам си е виновен и че всички сме независими социални атоми в свят ръководен от правото на силния. Този вид мислене сконтира (дели) живота на неврози, а в неврозите има малко житейска истина. И така дори нещо дребно, поради това че е разделено на нещо още по-дребно, ни изглежда голямо. Затова и алтернативата, която е здрава за повечето хора е да делим живота не на неврози, а на смъртта, на неизбежния му край, на края на хората, които обичаме, на края на моментите, които са красиви, на края на силата, на края на любовта. Делейки на нещо с толкова много житейска истина като смъртта, ще осъзнаем, че повечето неща са незначителни и че това да сме здрави, да обичаме и да сме обичани, да ценим работата си и да не сме гладни, и да имаме покрив над главата, далеч не е малко. Дори един поглед 100 – 200 години назад във времето разкрива колко по-напред сме материално, но и колко по-неблагодарни сме спрямо това, което имаме и то точно заради вярата в някои хора, че могат всичко, когато всъщност не е така. В слабостта им няма нищо срамно, нищо което да ги принизява, стига да допринасят за социалния организъм и да осъзнаят, че понякога силата ни не е в това какви сме, а в отношенията ни един с друг. Този вид мислене не само се забравя, но и за съжаление унищожава в следствие точно това невротично търсене на власт от определени хора с влияние. Затова и „достатъчно добро“ е естествена защита, стъпваща не на идеализирания образ на човека, а на реалността, в която да си с пълно сърце и пълен стомах не е малко.

Същевременно, всеки си има своя пътека и е безкрайна глупост да мислиш, че щом девет пътеки вървят на изток, то десетата не трябва да води на запад. Има хора като мен, за които „достатъчно добро“ е било проклятие, от което съм безкрайно, безкрайно благодарен на живота, че досега ме е отървавал. В живота има две противоположни позиции. Първата – вярваме, че можем неща, които не можем и втората – вярваме, че не можем неща, които можем. Докато „достатъчно добро“ е лекарство за първата позиция, то то е отрова за втората. Вчера бях безкрайно благодарен за това как протича животът ми в момента. Знам, че е въпрос на време нещо да се счупи и се надявам отново да е за добро. Вчера се сетих всъщност колко пъти, когато съм се успивал и съм бил доволен от нещо, което не е било моето, животът е идвал теглил ми е един шут отзад и е започвал да ми затваря врати, докато не си падна на това, което реално искам, но не съм вярвал, че ако поискам, ще ми бъде дадено. Причината, поради която може би съм се лъжел е, че като цяло съм имал високо самочувствие и не ми се искало да си призная, че не вярвам, че имам силите за конкретни неща, които всъщност са ми били безкрайно важни или казано по-научно, високо самочувствие (self-esteem), но ниска себеефикасност (self-efficacy). Това което ми помогна е, че бях в ситуации, в които трябваше да търся решения. Ако ми бе комфортно, никога не бих попаднал в тези ситуации, никога и не бих натрупал опита, уменията, а оттам и вярванията за възможността ми да постигна успех в конкретни области, които по-рано съм вярвал, че са непристъпни за мен. Вчера с пот на чело се сетих за интервюта с EIB, EBRD, Morgan Stanley и Ernst & Young, които бяха неуспешни. Представих си се като корпоративен чиновник, който става в 08.00, слага вратовръзката и си чупи гърба за благото на капитализма. И си казах, „Боже, благодаря ти, че ми спести това.“ Сетих се за някакви любовни драми и потенциала за една безкрайно безсмислена връзка, която пак слава Богу ми се размина. Сетих се и за един куп други неща, които уж са били за лошо в момента, в който се случват, а после се е оказвало, че са за добро. Както казваше баба ми, Бог да я прости, „Господ си знае работата.“

Извличайки общо правило от казаното по-горе, ако знаеш, че си си на пътя, ако това, което правиш не е компромис, то просто твори, оценявай и се радвай, и недей да се пускаш по лайсната, ама защо Бил Гейтс може, а аз не, нали в последната мотивационна книга, която прочетох пишеше, че и аз мога. Еми, явно нещо не си визуализираш доларите правилно, не знам. От друга страна, понякога, си казваме, че не можем нещо, но никога не проверяваме реално наистина ли е така. И за наше учудване, когато животът ни хване за ухото и ни метне във водата, може да се окаже, че всъщност бая добре плуваме. Затова и, ако все още не си си на пътеката, ако все още има въпросителни, не се разстройвай, ако се случват неща, които на пръв поглед са лоши. Понякога животът вижда в перспектива и иска да ни сложи на нашия си път, но просто не можем да го разберем.

До скоро,

М

Мои близки се чудят какви са тези зайци, котенца, дами, „фантазии“, които съвсем превзеха блога ми. Защо е толкова различен от това, което съм в реалния живот и защо упорито отказвам да пиша за бизнес и финанси при положение, че това е миналото и настоящето ми. И за да е падението пълно и някакви зайци съм почнал да „поствам“. Може би и по-отдавнашните ми читатели се чудят какво се случва, какви са тези трансформации.

Отговорите:

Пишейки за психология, знам, че мога да помогна на хора да направят нещо градивно за себе си. Психическото здраве е нещо, което всеки може да подобри. Конкуренция си си ти. В бизнеса не е така. Мотивацията на много хора да се захванат с бизнес е мечта за бързи, големи „кинти“. Преди четири години бях написал нещо по темата (тук). Вероятността от финансова гледна точка бизнесът да е печелившо начинание за тях освен, ако нямат определени личностни качества, поръсени с не малка доза късмет, е ниска. Бизнесът дава свобода, смисъл, енергия – това ще го получиш, докато си вътре, но парите не са гарантирани. Всеки ще иска да ти открадне паничката и ако имаш място да дадеш назад, вероятно ще отстъпиш, освен ако не си късметлия. Бих могъл да говоря за бизнес, давайки ти съвсем друга перспектива – на стрес, пот и сълзи в сфера, в която има много неща, които не контролираш и в която борбите са почти толкова епични, колкото тези за тоалетна хартия по магазините, но не бих споделил най-полезното, за да не го научат конкурентите ми. Тоест, нито бих ти намазал ските с елементарни рецепти за „гарантиран” успех, нито бих ти разкрил това, което работи най-добре за мен, за да не го научат конкурентите ми, нито опитът ми предполага, че да те уча на А и Б в бизнеса е благодарна работа. Преди много години имах идеалистични пориви да направя пазара в България по-прозрачен. Урокът – не си струваше.  С психологията е съвсем различно – темата ми е голяма любов, аудиторията е приятна, самият аз ставам по-човечен.

Ама, защо зайци? Преди месец Facebook ми показа известие – сайтове като Вашия. Бяха до един женски. Когато съм гледал сравнения и в Serpstat, същата работа. Аудиторията ми е предимно женска (84%) и изхождам от предположението какво иска да види. Предполагам Брад Пит и Леонардо, но чак до там няма да стигна. На този фон – зайци, котки, деца, цветя ми изглеждат като един приемлив компромис и за двете страни.

Та така с психологията и зайците.

М