Публикации

Искрено Ви желая през 2021 г. да тръгнете смело по тези пътищата, които носите в сърцето си и да вземете максималното от всяка крачка. Ако Ви харесва пътят, по който ходите, ще можете да ходите по него до безкрая. Затова нека 2021 г. да е година не само на крайни дестинации, а и на красиви пътища, защото животът е всички малки крачки, които правим, а не лист с новогодишни цели на вратата на хладилника.

Желая Ви да сте сред тези, които загребват максимално много от всичко красиво в настоящето, но и имат доверие на бъдещето, защото в бъдещето има много пространство, има много въздух, има много потенциал, стига да му се доверим.

И Ви желая 2021 г. да се обичате, разбирате и да не се вземате прекомерно насериозно. Човешките отношения са сложно нещо, но ако 2021 г. имате избор да потънете в тях, то нека да е когато Ви носят радост, а не когато сте сърдити някому.

Нека 2021 г. е добра към нас и нека даде сила, вяра и топлина на всички!

М

На 30 октомври получихме съобщение от доц. д-р Никола Атанасов да го изчакаме – лекцията ще започне малко по-късно. 20 дни по-късно получихме съобщение, че е починал от КОВИД. Няколко часа след като научих, че е умрял, ми се прииска да го помена през живота му, през избора му да преподава и през опита, който споделяше като преподавател. Преведох от английски фрагменти от негови уводни лекции по психотерапия, които биха били интересни и разбираеми за широката аудитория и които носят педагогическия му почерк.

Интимността е невъзможна, ако няма граница. Истинската интимност е възможна само когато има ясна граница между двама души, защото интимността е контактът … е, където двама души се срещат. Това е интимността. И ако искаш да срещнеш другия, трябва да знаеш къде е другият и какво е другият. Иначе казано, трябва да знаеш какво другият иска наистина. Ако нямаш този усет, как можеш да го срещнеш, как можеш да бъдеш интимен с него?

Детето в теб e нещо много важно. Имаш нужда от твоето вътрешно дете. Защото детето в теб прави възможно наистина да се радваш на живота. Защото начинът, по който децата се радват на живота е най-спонтанният и най-чистият…

Лесно е да се види, че децата, колкото по-малки са, са склонни да мислят и действат ирационално. Може дори да кажем, че децата живеят предимно във фантазии и не, че не възприемат реалността, но за детето няма истинско значение дали нещо е реално или не. Какво е основното занимание на децата? Основното занимание на децата е игра, но играта е по дефиниция нещо, което не е реалност. И играчките са символични обекти. Дървеният кон не е истински кон, играчката кола не е истинска кола. И разбира се е много по-лесно да живееш във фантазиите, а не в реалността, защото реалността може да е много сурова. Във фантазиите можеш да правиш каквото пожелаеш. Във фантазиите лесно можеш да направиш светът да изглежда, както ти се иска. За съжаление, също има лоши фантазии, кошмари, неприятни фантазии. Фройд е считал, че психическото функциониране е подчинено на принципа на удоволствието. Психиката се опитва да избегне неудоволствието. По този начин ние сме отворени за тенденцията да запазим детския начин на свързване с обкръжаващия свят, свързвайки се повече през фантазия, отколкото през реалността.

В психоанализата се занимаваме с незрялата част от личността въз основа презумпцията, че във всеки един от нас детето е все още там. Може да сме пораснали, може да сме на 21 г. и дори повече, може да сме възрастни, но това не означава, че вече не сме деца. Разбира се в известен смисъл вече не сме деца, биологично и умствено не сме деца, но детето все още е там и понякога може да се направи видно или чуто. В психоанализата разбираме психогенните симптоми като езикът на детето … възрастният много често е загубил контакт с детето в него … ако си загубил контакт с вътрешното си дете, тогава вече не знаеш какво казва и какво иска, но то казва нещо, то иска нещо, но ти не знаеш какво е.

Ако има мъртво тяло в ъгъла на стаята, не искаш да го гледаш, защото е отблъскващо. Изпитваш съпротива да обърнеш погледа си към мъртвото тяло, особено ако е мъртвото тяло на някой, който ти е мил. Нещо подобно е със защитите на съзнанието… Понякога дори да насочиш вниманието на хората към какво наистина искат, те не искат да го видят… Трябва да превъзмогнеш склонността на съзнанието, която в крайна сметка е естествена склонност, да ползва колкото може по-малко енергия, да пести енергия, за да функционира. Да прави каквото е по-лесно. И понякога е по-лесно да не виждаш, отколкото да виждаш.

Има толкова много песни, в които се пее: „Загубих ума си, когато те видях.“ Загубих ума си. И какво означава да загубиш ума си? Означава да полудееш. Всеки може да полудее. Може да се каже, че лудостта е във всеки от нас. Възможност е за всяка психика. Това, което можем да направим, за да я избегнем е контрол. В днешено време също говорим за контрол на афекта… Виждате, че дори когато говорим по толкова опростен начин за тези психични процеси, имаме в предвид конфликт между два различни вида сили: афектът, лудостта от една страна и контролът от друга. И контролът трябва да надделее над лудостта, за да не полудее човек.

Това, че имаш проблеми не означава, че си лош, че си по-лош от другите хора. Означава, че има части от личността ти, които не виждаш, над които нямаш контрол, защото ако искам да имам контрол над мотивите на поведението ми, трябва да знам причините за това поведение. Ако причините, ако мотивите са несъзнавани, не мога да ги контролирам. Всичко, което мога, е да действам, воден от тях.

Психотерапията е учене въз основа на опит, преживелищно… Ако се опитам да Ви обясня защо 50 минути, може би няма да разберете, но ако сте я опитали, вероятно ще Ви е по-лесно да разберете защо … но това се отнася за всички психични явления. Можеш ли да обясниш някому какъв е вкусът на кафето? Можеш ли да го обясниш с думи? Ако се опиташ да обясниш на някого какъв е вкусът на кафето, ще знае ли в последствие след обяснението ти? Не. Със сигурност, не. Има един единствен начин да знаеш какъв е вкусът на кафето. Какъв е този начин? Да го опиташ.

Прозрението не е еднократно събитие. То е процес.

Никола Атанасов

(09.04.1955 – 19.11.2020)

Докато търсих точната дата на смъртта му, видях и че Българското психоаналитично общество са споделили интервю в негова памет (тук). Вероятно това е естествен начин да върнем погледа обратно към живота. Хора си отидоха. Нека съхраним и споделим опита им, а смъртта да приемем без упреци. Нека изборът ни да е да оценим живота, а не да отричаме мимолетната му природа.

М

Ако хората бяхме скулптури, много щяха да са недодялани, а каквото се вижда по тях да е дело на чуждо длето. Не живот, а житейска криеница, в която толкова се страхуват от края, че никога не полагат началото. Залъгват се, че ако загубиш си загубеняк, което е срамно, а ако не пробваш, си голям въпросителен знак, което е нормално в свят обитаван от въпросителни знаци. Толкова много се крият от осъзнаването, че може да не са толкова силни, желани, добри, стойностни, колкото им се иска и съответно от отговорността да започнат методично да моделират личността си.

Не се срамувай от загубите, те са част от живота на смелия и караконджул за страхливия. Единственото, от което трябва да се пазиш е загуби, които биха инвалидизирали действията ти дългосрочно. Например, големи кредити за недомислени бизнес идеи, деца от хора, с които не сте били през достатъчно бури и прочие. Останалите, тъй наречени загуби често са камъните, с които е построена кулата на успеха и които са положени по житейския ни път към нас самите.

От една страна, животът обича свободата, която имаш в себе си. Нямаш ли я ще те подмине като пътен знак. От друга, цената на свободата е сигурност, а без сигурност животът е труден. Човек трябва да прецени дали иска да се постави в защитена детска позиция или да се отдели и с това да попадне в хаоса на непознатото. В хаоса има изключителна енергия. И, ако успееш да го структурираш, ще ти я отдаде, ако ли не, ще те погълне. На едно по-дълбоко ниво зад страха от загубите, освен чисто прагматичните мотиви, освен егото, стои и страхът от хаоса, който може да внесе реалността в стъклените макети, изпълващи вътрешния свят. Страхът, че ще се чуе пронизителен трясък на стъкло, че всички фантазии, които сме градили и които сме прегръщали за топлина и утеха ще се счупят безвъзвратно. Единственият сигурен път навън от това вечно да крием стъкления си свят от реалността е методично и целенасочено, малка стъпка по малка стъпка, да тръгнем към нея и да започнем да моделираме в нея вместо във фантазиите си. Понякога ще удряме на камък, а понякога в ръцете ни ще има глина. Понякога ще чуваме трясък във вътрешния ни свят и понякога ще е не на красиви кули, а на стъклени затвори.

В живота има някои загуби, които биха ни съборили и много загуби, които са големи сенки на малки обекти. Често, ако няма място за скок напред, има място за крачка напред. Почти винаги човек може да направи нещо в правилната пропорция спрямо себе си вместо да се лашка между две истерични сестри – едната, която казва, че нищо не може, защото светът пречи и другата, която казва, че всичко може стига да жертваш себе си и семейството си в името на налудност.

Реалността е като сетивна жена. Няма да Ви заговори и ще усети, ако сте фалшиви. Единственият полезен ход е да се усмихнете, да проявите интерес, да я заговорите и да й оставите пространство. Ако запазите духа си, доброто си отношение, центъра си и духовната си хигиена, може и да се сближите и от един момент насетне да прекарате остатъка от живота си щастливи заедно. Ако ли не, всеки ден ще Ви подминава, а Вие ще се опитвате да не я поглеждате в очите. Ще останат само въпроси в свят изпълнен предимно с ходещи въпросителни знаци.

До скоро,

М

Телепортация извън болката право в щастието. Странно как хората с години бетонират погрешни мисловни и поведенчески навици, а след това очакват с две седмици работа да изкъртят всичко, което им тежи. Много по-лесно е човек да си вземе болкоуспокояващо, въплътено в тумба псевдошамани, обещаващи космични и кармични правила да имаш пари, любов и слава и болезненото е, че това е най-доброто, което някои хора могат да имат. Истината е лекарство, което за някои е отровно. Не случайно се борят със зъби и нокти, ако се опиташ да им го дадеш. За други истината е като болезнен разговор с партньора, който трябва да бъде проведен, за да имате бъдеще, като партньорът е реалността. Цената на този разговор е падане от фантазиите на твърдия под, че единственото нещо гарантирано в живота е краят му и съответно каквото и начинание да започнете няма гаранция за успех, а по-скоро статистиките предполагат обратното – провал или посредственост:

• половината бизнеси, регистрирани в България фалират до петата си годишнина (източник), а повечето оцелели остават финансови джуджета (източник).

• През 2019 г. са се бракосъчетали около 29 000 семейства, от които около 4 000 за пореден път и са се развели почти 11 000 семейства (източник, източник), като от тези семейства, които живеят заедно, не е ясно колко са „нещастни по своему“.

Не малко комерсиални продукти обаче стъпват на инфантилните фантазии за абсолютен контрол над съдбата ни. За хората с позитивна мотивация и оптимистичен мироглед те са морковът, към който тичат през поле без да знаят, че е минирано. За мен този подход е като руска рулетка, крепяща се на его, обитаващо розов балон. Вместо с медал може да се окажете до уши в калта.

Казвам го, бидейки човек с най-високия показател по скалата на Селигман за оптимизъм в лоши времена и бидейки човек, който искрено обича и съхранява мечтите си. И го казвам, защото знам още колко много сила и центрираност има:

• Когато обаче погледнем на мечтите, не като на резултат, а като на посока, обуславяща житейски процес.

• Когато погледнем не само на мечтите, които имаме, но и мечтите, които не осъзнаваме, а може би имаме, свити в някой студен ъгъл на несъзнаваното. Мечтите, които сме потиснали и осъдили на изгнание и забвение, защото се чувстваме безсилни или непривлекателни.

Парите, жените, колите – това не е лошо, това е естествено, както и е естествено за някое шимпанзе да си показва пакета и да се множи де що може, но това далеч не е всичко и далеч не е най-важното. След запознаване с мислите на повечето водещи психолози последните 120 години и с основните идеи на редица терапевтични модалности, като включително се обучавам в две от тях, съм синтезирал две основни групи нужди в простичък модел какво според мен движи хората:

• контакт с другите,

• контакт със собствените действия (физически и мисловни).

Проблемът е, че в едно незряло, невротично и по периферията нарцистично общество, вместо да се засаждат семена се мятат листа във въздуха в очакването някак си отгоре надолу да порасне дърво. А семената са контактът с нуждите, осъзнаването какво блокира наши поведения за посрещането на нуждите, освобождаването на блокирани поведения и изграждането на нови ресурси, като слънцето и водата, които напояват тези семена са смисълът, с който можем да назовем тези нужди – вътрешна свобода, човешка близост …

Има моменти, в които губим много – здраве, близки, елементарна финансова сигурност, но загубим ли себе си, тогава не знаем къде сме и къде отиваме. Все едно сме изтръпнали, упоени и течението ни носи. Ако искаме да живеем, трябва да се освободим от тази парализа на посредствеността, която се гради на страховете на невротичен перфекционизъм и на бляновете на един детински нарцисизъм. Да си човек е да грешиш, да се излагаш, да се проваляш, да се чувстваш глупаво, да те е страх, да се притесняваш, да се чувстваш отхвърлен и въпреки това да имаш смелостта да направиш още една и още една, и още една стъпка напред.

Животът е тези стъпки, останалото е вторично. Направи твоите стъпки, в твоята посока, воден от твоя смисъл. Другото е болкоуспокояващо за страховете ти и параван за дефицитите ти.

До скоро,

Марин

Като че ли не малко жени гримират и емоциите, и нуждите си, та да не би да са толкова ужасни, че хората да ги осъдят на изгнание. Има и безброй изключения, но тази тема не е за тях, а за жените, изпитващи сблъсък между нуждата да са автентични и нуждата да са приети. На тези жени искам да кажа, че с времето и се откриваме, и се създаваме, и това става сблъсквайки се с различни типажи и ситуации, и е нормално да има производен дискомфорт. Този дискомфорт е мастилото, с което се подписваме върху живота, че си е наш. Ако не си отвоюваме правото на подпис, дори с риска на някой емоционален бушон, то цял живот ще сме прекарали в антрето на душата си.

Понякога обаче мастилото е твърде много и подписът се размазва. Има ненужен дискомфорт, породен от детински „истини“, които са твърде мънички, за да може голям човек да стъпи върху тях без да губи баланс.  Затова този месец ще изкарам три кратки клипа на страницата на канала ми в YouTube – по клип на седмица, като теми ще са:

Обезценяваш ли автентичността си, за да те харесват хора, които не харесваш (10 октомври)

Доколко е редно да се сърдиш на хората за това, че се възползват от добротата ти (17 октомври)

Как ситуацията определя дали да си добра и как ти определяш ситуацията (24 октомври)

Не искам обаче да оставате с погрешното впечатление, че съм дотолкова интегрирал анимата си, че да мога да дам толкова, колкото статии от рода на „Как да дресираш мъжете да те глезят“ и „Кое смути е най-добро според зодията ти“ – достижения на съвременната мисъл, съблазняващи любовта към мъдростта у редица български домакини по начин, по който само жена, черпеща сила от аурата на богинята Бастет може да съблазнява. Не, съвсем открито признавам ограниченията си. Просто ми прави впечатление, че доста жени правят живота си ненужно неудобен, поставяйки личността си в „по-малка саксия“ и съответно, лишавайки се от пълния ръст на уникалното в себе си. Затова и чистосърдечно се опитвам да направя нещо по въпроса, стъпвайки както на мои наблюдения, така и на идеи на терапевти в различни модалности – психодинамична, хуманистична и когнитивно-поведенческа, за да споделя гледни точки, които могат да променят начина, по който някои от Вас тълкуват отношенията си с другите и границите на личната си отговорност за засрещане на чуждите нужди, но просто ще Ви предложа когнитивни решения без да намесвам космически енергии, карма от прабаба Ви и без да готвя обвинителен иск срещу родителите Ви. Язък. Вместо това искам да се подготвите за спаринг с част от настоящите си вярвания какво се очаква от Вас в отношенията Ви с другите и какво следва, ако не посрещнете тези очаквания.

До 10 октомври в YouTube,

М

„Няма човек – няма проблем.“

Чуя ли „избори“, се сещам за песен от комедия, „День выборов“, която отразява и настроението на немалко български избиратели. Куплет от нея:

И вот настал великий день,

Мне дали в руки бюллетень,

Беру и ставлю крестик — э-э-х,

Я голосую против всех!

Повечето хора гласуват емоционално и още от това следва, че или ако не видят никаква алтернатива, не гласуват, което дава по-голяма тежест на купения вот, или гласуват за този кандидат, който се е скрил в шубраците, докато другите се замерват с компромати и обвинения. Това прави системата частично предвидима и дава възможност за манипулирането й. Затова и първата митигираща стъпка е да се осъзнае, че когато човек гласува рационално, независимо за кого, то той гласува срещу манипулирането на системата. Tова, че изборът е сложен и неприятен, не е извинение за абдикиране от него.

Колкото по-малко некупени гласове има, толкова по-малко проблеми има демокрацията да бъде склонена към проституция.

„Всеки проблем си има име, фамилия и адрес.“

В България времето и пространството може да са като от книга на Хокинг – хем те няма, хем те има, пък и гласувш. Според статия във в-к “24 часа” (тук) България е членката на ЕС, понасяща най-много критики за дописване на избирателните списъци. В интервю за БНР (тук) Ваня Нушева предлага решение на проблема с “мъртвите души”, като се създаде актуален избирателен регистър въз основа настоящ адрес.

Колкото по-дълго продължава проблемът с неточните избирателни списъци, толкова по-дълго изборите може да са като поредна серия от „Зоната на здрача“.

„Не е важно кой гласува, а кой брои гласовете.“

Стигаме до машинното гласуване. Както казва бившият говорител на ЦИК, Цветозар Томов, в интервю за Радио „Фокус“ (тук), машинното гласуване не е панацея и просто заменя едни рискове с други. И тук искам да вметна много точен коментар на Джон Оливър по отношение машинното гласуване в САЩ (тук), който обаче е напълно приложим и за България, а именно, че част от решението е да изградим системи, с които да знаем със сигурност, ако машинното гласуване е било компрометирано. Цветозар Томов подкрепя тезата, че машинното гласуване с машини с оптично сканиране дава най-добра възможност за одит. В интервю за БГНЕС (тук) Томов посочва, че в настоящия си вид Изборният кодекс не дава възможност точно тези машини да бъдат закупени, което ни води и към обобщението на написаното по-горе.

„Проверката е висша форма на доверие.“

Ако отиваме към машинно гласуване, нека имаме и максимално качествена хартиена следа.

С интерес ще прочета, ако имате коментари по написаното по-горе. Както и искам да благодаря на читателите предоставили идеи под предишната публикация. От октомври блогът отново става за психология, тъй като няма с какво повече да допринеса в разговора за гражданското общество в страната ни, а и това не е настоящата сфера на компетенциите ми, а и Сталин ги е казал нещата. Не забравяйте обаче, че всеки има право на мнение и че ако времето, в което можем да се изслушаме и да се опитаме да се разберем, използваме, за да се обиждаме и плюем, не сме общество, а прогресивно ослепяваща, поляризирана маса, все по-лесна за манипулиране.

Поздрави и до октомври,

М