Публикации

Да помагаш някому да подобри живота си понякога е, като да пълниш догоре резервоара на кола, чийто двигател не пали. Няма ли искра, колкото и бензин да налееш, няма резултат.

Гледах документален филм как милионер подслонява двама бездомника. Два свята, непонятни за другия – неговият и техният. Милионерът не можеше да проумее защо бездомниците не си търсят работа, а се занимават с доброволчество, а единият бездомник обясни как, ако си намери работа, ще се лиши от единствения си сигурен доход – помощите, които получава. Вижте 11:04 – 12:52.

Понякога няма искра, защото има страх и неувереност, защото липсва идея за бъдещето или пък, защото човекът е с по-малко действена енергия. Един път, когато ме бе яд, че приятел прави глупост според мен, майка ми ми каза, че всеки човек има своите житейски уроци и че не мога да ги реша вместо него или пък да очаквам да предприеме дадено действие, ако още не е готов за него. Все още в някаква степен се уча на това.

Решенията са като новородени животинки. Ако подметнеш такова животинче на приемна майка, може и да го отхвърли, дори да го убие, но ако е нейно, ще го обгрижва, пази и ще влага енергия и саможертва в това, то не само да оцелее, но и да порасне. Тази първична предразположеност към отхвърляне на чуждото и грижа за своето е нещо, което малко хора, които предлагат помощ, осъзнават.

Важно е и да знаеш защо помагаш и какво очакваш насреща. Това на свой ред предполага да се познаваш достатъчно добре и да имаш достатъчно зряла връзка с живота, за да не се стигне до крайности, в които помагаш, защото е срамно да не си добро момиче или примерно момче, или пък не помагаш, макар че ти се иска, защото носиш обидата от това, че си помогнал на n на брой хора, които не са си направили труда едно „благодаря“ да кажат. Да помагаш без свобода е насилие – насилие над теб или насилие над другия.

Когато помагаш някому, това винаги е източник на познание – познание за другия човек и познание за теб самия, но не винаги източник на положителни емоции. Все едно да искаш да се напариш зимата, за да се стоплиш, но да не знаеш кое е кранчето за топлата и кое е кранчето за студента вода. В реалността има много повече въпросителни отколкото в представата ни за нея. Просто мозъкът ни обича да си фантазира структура, за да не се плаши от „тъмнината“ на неясното.

Затова, ако сте на път да помогнете:

От лекции на доц. д-р Маргарита Станкова помня, че в терапевтичен контекст не доброволчестваме помощ, а чакаме клиентът да я поиска, за да не бъде отхвърлена. И това е едно възможно житейско правило, но въз основа на написаното по-горе и Вашия житейски опит може да прецените и другояче. Написал съм горната публикация не като инструкция за ползване на немска прахосмукачка, на 100% вярна и винаги валидна, а като насоки за размисъл. В живота има много различни ситуации и няма как да бъдат обхванати с няколко параграфа, но е важно да сме максимално честни и осъзнати за ситуацията, за нашите нужди и възможности и за тези на обекта на помощта ни.

И честита първа пролет!

М

Честит осми март!

Желая Ви да сте щастливи, уверени и автентични. Да обичате, да разбирате и да се грижите за човека в огледалото. Да посрещате с любов и доверие промените, които времето и житейските събития пораждат в усещането Ви за Вас като жена. Да сте свободни да бъдете себе си.

Желая Ви да имате смелостта да се заявите и човечността да помогнете на другите хора да го направят. Да флиртувате с живота и всяка сутрин да ставате с желание да го прегърнете. Да носите пъстрота в себе си и лекота в мислите си.

Желая Ви да дадете топлина на Вашата женска автентичност, както и да я разбирате, да изрази истинските си цветове. Също така много ми се иска в моментите на неувереност да не се плъзвате по плоскостта на съмнителни съвети за женска сила, стъпваща на презумпцията за мъжко слабоумие. От един момент насетне човек се научава да игнорира фалша – развийте това, което сте и тогава животът ще Ви даде това, което съответства на същността Ви. Ако ли не, ще се превърнете в клоун и животът ще Ви даде шимпанзе, най-често в мъжки образ. Не изневерявайте на самите себе си. Не си заслужава. Желая Ви силата да бъдете „на себе си във всичко верни“ (заемайки от прекрасния превод на Валери Петров на думите на Полоний).

М

Миналата година в Германия бяха осезаемо изменени законовите разпоредби, регулиращи извършването на психотерапия. Предполагам донякъде вдъхновени от немските си колеги,  Дружеството на психолозите в Република България (ДПРБ) отново опитва да прокара законопроект, залагащ правна рамка на професионалната дейност на психолозите в България. Това ме провокира да Ви поканя да обменим мнения и идеи за очакванията ни конкретно към психотерапевтите в България и за развитието на психологията в две конкретни насоки:

• доклинична терапия,
• личностно развитие.

Първо ще споделя мои впечатления и после оставям отворено пространство на свой ред да се съгласите или не с тях в секцията коментари във Фейсбук, както и да споделите собствен опит, било то в качеството си на клиент, терапевт или психолог.

Проблеми и терапия

Много хора не осъзнават, че психичното здраве е малко по-добре от денталното здраве. Например, според СЗО през 2015 г. 3.6% от световното население е страдало от тревожни разстройства. Ако се разходим из рубрика VI на МКБ-11 нищо чудно да констатираме, че може би 10% от населението на земята може да бъде причислено към някоя от подрубриките. И докато част от тези хора се нуждаят от клинично лечение, болшинството въобще не са за клиника, а за психотерапия и биха изпитали и субективно облекчение, и функционално подобрение при подходяща терапевтична намеса. Идеята обаче, че всеки може да предложи такава е фрапантна. Надали бихте искали всеки, който реши, че може да е зъболекар да отваря кабинет, или пък всеки, който реши, че може да извършва таксиметров превоз, с или без книжка, психически годен или не, да може да извършва такъв. А при, да кажем, изразен суициден риск, „катастрофата“, породена от неквалифициран терапевт, може да е по-сериозна отколкото от таксиметров шофьор без книжка. В този ред на мисли, що се касае оказване на терапевтична помощ, считам, че е не само несериозно, а и безотговорно да няма минимален стандарт за извършване на доклинична терапевтична помощ като услуга в рамките на общественото здравеопазване.

Също така считам, че е крайно време отделни терапевти да могат да бъдат подведени под съдебна отговорност, ако поради липса на професионализъм вредят на здравето на клиента. За съжаление, съм чувал за случаи в България, които са братовчеди на някои спечелени дела за милиони долари в САЩ. Психотерапията се развива с всяка изминала година и не е професионално и отговорно човек да живее концептуално в славната 1905 г. Терапевтите имат отговорност както към клиентите си, така и към колегите си, защото няма как обикновеният човек да знае, че, например, психодраматист и когнитивно-поведенчески терапевт имат толкова общо колкото кардиолог и гинеколог. Затова независимо от избраната модалност, терапевтът е събирателен образ за всички терапевти в очите на хората, които нямат, а и не се очаква да имат, познания по психотерапия. Считам, че точно по тази причина е редно да има въведена съдебна отговорност при фрапантна липса на професионализъм, за да може да се подхожда с нужната отговорност към изискванията на професията. За съжаление, това е нож с две остриета и може в даден момент да доведе до избягване на по-тежки случаи и избягване на третиране на клиенти с конкретни „рискови“ диагнози, но поне според мен е необходимото зло, защото качеството предполага и поемане на отговорност.

Дотук и съм на едно мнение с ДПРБ.

Това, с което обаче по никакъв начин не мога да се съглася e прилагането макар и в олекотена форма на според мен алогичното изискване на EFPA за това човек да има академично образование по психология, за да е терапевт. Ако човек иска да се развива в сферата на психотерапията, моделът академик – практик, според мен, е най-доброто, но не трябва да е задължителен и не гарантира качество, дори ако изборът на специализация е клинична психология. Трудно е човек лишен от самокритичност, неотворен към нови идеи, с недостатъчно жизнен опит да го превърнеш в терапевт. Също така за мен е крайно странно, че в резултат от разпоредбите на чл. 4.2 и чл. 6, поне както аз ги тълкувам [1], излиза, че лекари преминали терапевтична школа няма да могат да практикуват психотерапия. Да си припомним, че повечето от най-големите имена в психотерапията по академично образование не са психолози, а медици: Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг, Алфред Адлер, Вилхелм Райх, Виктор Франкл, Фриц Пърлс, Доналд Уиникот, Хайнц Кохут, Милтън Ериксън, Аарон Бек, Носрат Песешкиян, а Александър Лурия пък е и медик, и педагог. А за Карл Роджърс – агроном и теолог, въобще да не говорим. Личностните качества, критичната мисъл, хуманистичната насоченост и практиката са това, което според мен прави терапевта. Затова и много по-смислено ми се струва вместо да следваме западната мода, ако наистина искаме да сме клиентски-ориентирани, изискванията да стъпват на практиката, а практиката в България за разлика от Великобритания и САЩ се осъществява в извънакадемични школи (изкл. магистратурите по клинична психология).

Считам, че изискване за практическо обучение в психотерапевтична модалност и изпит за правоспособност, аналогичен на този на медиците или този в Германия, е по-смислено и по-обективно.

Който иска да учи психология в академичен контекст, само ще спечели от това, но не считам, че има достатъчно добри доводи да се изисква каквато и да е академична степен по психология за извършването на терапевтична дейност извън клиника.

Потенциал и терапия

Ако погледнем САЩ и хуманистичната модалност и всички нейни съвременни разклонения, в които бих сложил дори Тони Робинс, ще видим ясно, че терапията някак неусетно се е разширила и докато не малко терапевти са проспали възможността да излезнат извън патологията и да посрещнат нуждите на типичния „нормален невротик“, който иска да е някой, то решението не е регулация, а въвеждането на адекватни стъпки, които да могат да помогнат на мениджъри, професионалисти и други експерти в техните сфери да получат качествено образование в хуманистични модалности и техни производни и да разнообразят редиците на психотерапевтите с ясното разбиране, че по-скоро ще се развиват като „коучове“ по личностно развитие. Не виждам смисъл в разпоредбите на чл. 4.2 и чл. 6 що се касае ограничаването на „консултациите за разгръщане на личностния потенциал“ само до психолози, защото докато некачествена терапевтична услуга реално може и да е животозастрашаваща в психопатологичен контекст, то в контекста на личностното израстване, никой няма да пострада, защото не е „открил великана в себе си“. Също така мисля, че работата в норма с цел ръст и работата в патология с цел терапия в някаква степен предполагат и различен профил на терапевта, колкото и скандално да звучи.

Пари и терапия

И в България, и извън нея, с редки изключения, смислени пари не се правят от индивидуална психотерапия. Съвсем нормално е желанието да се ограничи предлагането на услуги по признак качество, за да бъде възможно за качествени кадри да търсят реализация на пазара на предлагане на терапевтични услуги и да не го оставят след две-три години, защото това е наистина тежка работа и е редно поне в някаква степен да посреща материалните им нужди. По тази причина регулация въз основа признак качество според мен е оправдана, но не трябва да е формална, а същностна, тоест, на ниво достатъчен приложим практичен опит в терапевтична школа, личностни качества и задължителни минимални базови познания в сферата на клиника, психопатология, невропсихология и т.н., които считам най-обективно могат да бъдат оценени с изпит, аналогичен на този в Германия, а не с академична справка и кандидатстване към ДПРБ, което макар по ясни критерии все пак има субективен елемент.

Заключение

В юрисдикции като САЩ и Великобритания моделът за изграждане на кадри (предимно академик-практик) предполага много важна роля на академията. От 01 септември 2020 г. това е факт и в Германия, но същевременно в държави като България, мястото на школите в различни модалности е било централно в исторически аспект (в интерес на истината също и в Германия, и Австрия) и все още е и съответно те трябва да са в основата на определянето кой да практикува терапия и кой не.

Също така считам, че общ изпит за правоспособност, включващ и етична секция, който е администриран от ДПРБ ще е допълнителен гарант за качество и се надявам с времето ДПРБ да развие инициативите си в тази по-обективна, макар и значително по-трудоемка насока, която същностно дори съответства по-добре на най-новите практики в Германия.

Вярвам и че макар и неприятните съдебни и процедурни последици е редно да се търси по-висока отговорност относно професионалното предлагане на терапевтични услуги и в това поощрявам ДПРБ, че предприемат стъпка, която може би първоначално ще доведе до сериозен правен риск, но в дългосрочен план ще има благотворно въздействие върху имиджа на професията.

Това е моето мнение, като знам, че се различава от това на не един или два психолога, които биха казали: “Kакво толкова, една магистратура по психология, а ти пък изпит, а и без това повечето от школите искат да си психолог, медик или педагог, най-малкото защото това са формалните изисквания наложени от европейските им майки, сега един доктор не може да изкара една магистратуркa по психология ли?” и биха изброили варианти. За мен е редно обаче всяка школа да прецени изисква ли конкретно образование, възраст и прочие, а не ДПРБ. ДПРБ, ако иска да наложи един уважаван минимален стандарт, според мен, може да избере по-трудния и по-обективен път: изпит.

Ще се радвам да прочета Вашите мнения, бележки, критики, идеи под публикацията във Фейсбук. Ще ги прочета с интерес.

[1] бел. ред. – След публикуването на статията, търсейки определние на “психотерапия” в нормативната уредба, попаднах на:

Наредба № 24 от 7 юли 2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт “Психиатрия“

Считам, че опасението ми, че лекари биха били негативно засегнати при приемането на Проектозакона е неоснователно по отношение на случаите обхванати в Наредбата, а именно тези на терапевтиране, но не и в случаи на работа с клиенти в нормата с цел разгръщане на личностния потенциал.

Различни сме: отговорни – безотговорни; моногамни – полигамни; сърдечни – студени; злобливи – разбиращи, но се влюбваме. Зад думата „любов“ се крие пъстър калейдоскоп от разнообразни чувства и мисли, от нагони и социални норми, от надежди и страхове. Любовта бива възхвалявана. Любовта бива регулирана. Рядко обаче бива разбирана в динамичната й, многомерна природа на едновременни процеси, за които важи правилото, че „цялото е различно от сумата на частите“.

Няма универсални правила за любовта, но често, ако образно си представим светофар на любовта, той би ни предпазвал от произшествия, когато показва:

• червено, ако използваме любовта, за да валидираме егото си, за да се оценим през оценката на някой друг, ако използваме любовта като етикет с цена за социалната ни желателност,

• жълто, ако осъзнаваме, че любовта е съвкупност от различни динамични процеси, които понякога са в конфликт и че е сложно явление, което често бива обрисувано по много детински и наивен начин в масовата култура,

• зелено, ако поемем отговорност за изборите си, доверим се на живота и търсим градивното.

Любов и его

Няма как да се изгради стабилна връзка на слаби подпори. Подпорите са зрелостта на Вашето его и егото на партньора. Зрелият човек знае, че:

• обективно почти няма специални хора, а има хора, които са ни „специални“, заради чувствата, които сме вложили в тях,

• каквото и отношение да имат близките ни към нас, ако ние нямаме приемане, любов, разбиране и уважение към себе си, никога няма да се почувстваме истински сигурни и свободни,

• ако комуникацията от събеседване се превърне в съдене, то контактът не се развива, а се разбива.

Естествено е да искаме да сме специални за някого, да ни се възхищава, да вярва в нас. Естествено е обаче и да знаем, че хората не са идеални, включително ние, че отношенията в една връзка включват редица компоненти, които се променят с времето и че е съвсем нормално за много връзки да се износят и скъсат. Детинско е обаче това да бъде съпроводено със срив в егото и съответстващи опити да бъде разбито егото на „злата“ половинка. Не забравяйте, че сте просто двама обикновени хора възложили един на друг да сбъднете някакви потребности и фантазии и че това какви сте се определя от отношението и действията Ви всеки ден на широкото житейско поле, а не от това какво мислят за Вас Вашите ненагледни половинки.  Нормално е да има гняв и фрустрация, че нуждата да сте специални не е посрещната или вече не е посрещана в някакъв момент в развитието на връзката, но е нормално и ако се вгледате по-дълбоко, да видите, че това е урок за отношението Ви към Вас и към живота. Искайте да сте обичани и обичайте. Искайте да сте специални и помагайте на хората, които обичате да се чувстват специални, но ако нещата не се получат, не се сърдете, а проявете доверие в живота и приемане, че живеем в свят реален, а не идеален, че:

• отношението ни към нас и другите е определящо за стойността ни, а не отношението на партньора,

• и че светът в крайна сметка ще се усмихне, ако му се усмихнете и ще се намръщи, ако му се намръщите. Изборът е Ваш.

Любов и осъзнатост

Любовта има физически, емоционални, умствени измерения, като докато в началото на връзката често векторите и на трите компонента сочат към партньора с развитието на връзката понякога някой или няколко от векторите могат да посочат към друг човек. Хора с различен темперамент – сексуално и емоционално, с различни възприятия, ценности и мисловен процес поради една или друга приумица на съдбата понякога свършват заедно. В много от тези ситуации има конфликт и между различни вектори (сексуален, емоционален, умствен) и между реалността (общо жилище, деца и т.н.) и желания изход. Реалността е такава каквато е. В такива ситуации всичко, което човек може да направи е да пие една студена вода, да разгледа внимателно всички възможности, които има, да избере максимално добрата за момента и да насочи енергията си към градивното. На едно по-високо ниво на разбиране в рамките на житейския си път можем да се сблъскаме с много разбити идеали. Спокойствието ще дойде, когато осъзнаем реалността, приемем я за момента, осъзнаем изборите, които имаме и изберем най-градивния от тях. През годините това отпушва възможности и дава и други параметри на избори – често по-добри от тези, които трябва да направим в настоящето. Стъпка по-стъпка напред и нагоре. Животът не е идеален, нито хората, но почти винаги има място за крачка напред.

Любов и отговорност

Любовта е и отговорност – към Вас и към партньора за решението дали да сте заедно, защо да сте заедно и как да сте заедно. Имате избор – да, понякога избор без избор, но често реален избор, който ще Ви накара да помислите върху самочувствието си, страховете си, нуждите си, социалните и родовите схеми, които използвате като GPS за реалността и отношението Ви към Вас, другите хора, бъдещето. Можете да отречете отговорност за този избор, но това при много активира схеми за жертва и вторичен безплоден гняв, който пречи на продуктивната връзка с живота. Можете и да направите избора си и с това да насочите погледа си към това, което печелите, а не това, което губите.

Заключение

Любовта е съвкупност от сложни процеси, понякога забулени от социални норми и идеали и пипа дълбока в нуждите, страховете и егото на хората. Важно е да имате доверие в живота, доверие в себе си, да се изграждате и развивате, за да може да имате баланса и увереността да развиете една връзка без да я счупите с егото си или без тя да счупи егото Ви и без да се превърне в затвор. Любовта е отношение към Вас, партньора, живота и здрава работа в това да имате адекватен, градивен и уважителен контакт.

Животът дава избор. Не винаги този избор е перфектен, но почти винаги е наличен. Бъдете уверени, бъдете реалисти, бъдете положителни и рано или късно животът ще Ви се отплати. А любовта, не я възприемайте като глуповато, пухкаво, розово мече. Тя е като плаване в открито море. Може да откриете нови земи, а може и някоя буря да потопи кораба Ви, докато Вие се карате зад руля.

М

Искрено Ви желая през 2021 г. да тръгнете смело по тези пътищата, които носите в сърцето си и да вземете максималното от всяка крачка. Ако Ви харесва пътят, по който ходите, ще можете да ходите по него до безкрая. Затова нека 2021 г. да е година не само на крайни дестинации, а и на красиви пътища, защото животът е всички малки крачки, които правим, а не лист с новогодишни цели на вратата на хладилника.

Желая Ви да сте сред тези, които загребват максимално много от всичко красиво в настоящето, но и имат доверие на бъдещето, защото в бъдещето има много пространство, има много въздух, има много потенциал, стига да му се доверим.

И Ви желая 2021 г. да се обичате, разбирате и да не се вземате прекомерно насериозно. Човешките отношения са сложно нещо, но ако 2021 г. имате избор да потънете в тях, то нека да е когато Ви носят радост, а не когато сте сърдити някому.

Нека 2021 г. е добра към нас и нека даде сила, вяра и топлина на всички!

М

На 30 октомври получихме съобщение от доц. д-р Никола Атанасов да го изчакаме – лекцията ще започне малко по-късно. 20 дни по-късно получихме съобщение, че е починал от КОВИД. Няколко часа след като научих, че е умрял, ми се прииска да го помена през живота му, през избора му да преподава и през опита, който споделяше като преподавател. Преведох от английски фрагменти от негови уводни лекции по психотерапия, които биха били интересни и разбираеми за широката аудитория и които носят педагогическия му почерк.

Интимността е невъзможна, ако няма граница. Истинската интимност е възможна само когато има ясна граница между двама души, защото интимността е контактът … е, където двама души се срещат. Това е интимността. И ако искаш да срещнеш другия, трябва да знаеш къде е другият и какво е другият. Иначе казано, трябва да знаеш какво другият иска наистина. Ако нямаш този усет, как можеш да го срещнеш, как можеш да бъдеш интимен с него?

Детето в теб e нещо много важно. Имаш нужда от твоето вътрешно дете. Защото детето в теб прави възможно наистина да се радваш на живота. Защото начинът, по който децата се радват на живота е най-спонтанният и най-чистият…

Лесно е да се види, че децата, колкото по-малки са, са склонни да мислят и действат ирационално. Може дори да кажем, че децата живеят предимно във фантазии и не, че не възприемат реалността, но за детето няма истинско значение дали нещо е реално или не. Какво е основното занимание на децата? Основното занимание на децата е игра, но играта е по дефиниция нещо, което не е реалност. И играчките са символични обекти. Дървеният кон не е истински кон, играчката кола не е истинска кола. И разбира се е много по-лесно да живееш във фантазиите, а не в реалността, защото реалността може да е много сурова. Във фантазиите можеш да правиш каквото пожелаеш. Във фантазиите лесно можеш да направиш светът да изглежда, както ти се иска. За съжаление, също има лоши фантазии, кошмари, неприятни фантазии. Фройд е считал, че психическото функциониране е подчинено на принципа на удоволствието. Психиката се опитва да избегне неудоволствието. По този начин ние сме отворени за тенденцията да запазим детския начин на свързване с обкръжаващия свят, свързвайки се повече през фантазия, отколкото през реалността.

В психоанализата се занимаваме с незрялата част от личността въз основа презумпцията, че във всеки един от нас детето е все още там. Може да сме пораснали, може да сме на 21 г. и дори повече, може да сме възрастни, но това не означава, че вече не сме деца. Разбира се в известен смисъл вече не сме деца, биологично и умствено не сме деца, но детето все още е там и понякога може да се направи видно или чуто. В психоанализата разбираме психогенните симптоми като езикът на детето … възрастният много често е загубил контакт с детето в него … ако си загубил контакт с вътрешното си дете, тогава вече не знаеш какво казва и какво иска, но то казва нещо, то иска нещо, но ти не знаеш какво е.

Ако има мъртво тяло в ъгъла на стаята, не искаш да го гледаш, защото е отблъскващо. Изпитваш съпротива да обърнеш погледа си към мъртвото тяло, особено ако е мъртвото тяло на някой, който ти е мил. Нещо подобно е със защитите на съзнанието… Понякога дори да насочиш вниманието на хората към какво наистина искат, те не искат да го видят… Трябва да превъзмогнеш склонността на съзнанието, която в крайна сметка е естествена склонност, да ползва колкото може по-малко енергия, да пести енергия, за да функционира. Да прави каквото е по-лесно. И понякога е по-лесно да не виждаш, отколкото да виждаш.

Има толкова много песни, в които се пее: „Загубих ума си, когато те видях.“ Загубих ума си. И какво означава да загубиш ума си? Означава да полудееш. Всеки може да полудее. Може да се каже, че лудостта е във всеки от нас. Възможност е за всяка психика. Това, което можем да направим, за да я избегнем е контрол. В днешено време също говорим за контрол на афекта… Виждате, че дори когато говорим по толкова опростен начин за тези психични процеси, имаме в предвид конфликт между два различни вида сили: афектът, лудостта от една страна и контролът от друга. И контролът трябва да надделее над лудостта, за да не полудее човек.

Това, че имаш проблеми не означава, че си лош, че си по-лош от другите хора. Означава, че има части от личността ти, които не виждаш, над които нямаш контрол, защото ако искам да имам контрол над мотивите на поведението ми, трябва да знам причините за това поведение. Ако причините, ако мотивите са несъзнавани, не мога да ги контролирам. Всичко, което мога, е да действам, воден от тях.

Психотерапията е учене въз основа на опит, преживелищно… Ако се опитам да Ви обясня защо 50 минути, може би няма да разберете, но ако сте я опитали, вероятно ще Ви е по-лесно да разберете защо … но това се отнася за всички психични явления. Можеш ли да обясниш някому какъв е вкусът на кафето? Можеш ли да го обясниш с думи? Ако се опиташ да обясниш на някого какъв е вкусът на кафето, ще знае ли в последствие след обяснението ти? Не. Със сигурност, не. Има един единствен начин да знаеш какъв е вкусът на кафето. Какъв е този начин? Да го опиташ.

Прозрението не е еднократно събитие. То е процес.

Никола Атанасов

(09.04.1955 – 19.11.2020)

Докато търсих точната дата на смъртта му, видях и че Българското психоаналитично общество са споделили интервю в негова памет (тук). Вероятно това е естествен начин да върнем погледа обратно към живота. Хора си отидоха. Нека съхраним и споделим опита им, а смъртта да приемем без упреци. Нека изборът ни да е да оценим живота, а не да отричаме мимолетната му природа.

М