Марин

Представи си как нервни импулси тичат като изоглавени съвсем грубо казано в предната част на главата ти (най-вече из и между дорсолатералния префронатлен кортекс, орбитофронталния кортекс, вентромедиалния префронтален кортекс, предния цингуларен кортекс и лимбичната система). Някои от тези импулси са важни, защото тичат с решение, частички от ценен спомен, голям знак „стоп“ или пък с шепа с бонбони. Други просто си тичат, правят калабалък и всяват смут. Ако се вгледаш, за да ги различиш, ще видиш, че някои имат хладен устрем, други са поизбелели и изхабени от времето, а трети изглеждат доста тъпички и тичат като уплашени кокошки в кокошарник. Вместо да се опитваш да успокоиш тези мисловни кокошки, се огледай какво може да ги е изплашило и може би ще видиш, че на няколко метра от оградата на курника има две лисици. Едната лисица е страхът от самота, а другата страхът от безпомощност. Можеш да се дразниш на кокошките, да им сипваш ракия, да се опитваш да подсилиш оградата и какво ли още не фокусирано към тях и кудкудякането им. Може и да застанеш пред лисиците и да избягат или пък да се опиташ да ги опитомиш. И може би те искат да бъдат опитомени като лисицата от Малкия принц. И подходът към тях може да е като този, който му предложи лисицата – не казвай нищо, в едно и също време заставай пред тях и всеки ден малко по-близко и по-близко. В природата има какво ли не и не винаги нещата са очевидни. Понякога кудкудякането в главата е просто лисица, която иска да я опитомиш – стъпка по стъпка.

Заимствал съм от Бек и Уолпе що се касае дисфункционални вярвания и десенситизация, но ми се струва, че осъзнавайки го или не, Екзюпери ги изпреварил с 20-тина и повече години. Време ми е да спя. До след две седмици, когато ще преговорим какво научихме последните четири седмици за тревожността и за спокойствието.

До,

М

Докато едни са на пътя си, като имат ясна цел, отдаденост, творчество, любопитство и успехи,  други са калта по грайферите на съвременния състезателен свят – не на пътя си, неуспели, неуверени, отхвърлени и въплътили вярата, че са негодни за любов, безсилни. Животът е непредвидим – всеки може да падне и повечето от нас ще в един или друг момент. В много случаи и ще ни се размине, но ще си останем с уплаха. Ще ти дам конкретна гледна точка, която не е глобална, не се отнася за моментите в които летим, мечтаем, успяваме, гледаме глуповато-влюблено, а за тези моменти, когато правим цамбур в някоя житейска локва. Започвам с леко преработени цитати от три известни терапевта (превеждам от английски).

[1] Албърт Елис:

Можеш да направиш много грешки, разбира се, което е човешко. Помни обаче, че винаги имаш други възможности и не се проклинай цялостно, за които и да е грешки.

[2] Александър Лоуен:

Като хора сме неудачници независимо колко добре се справяме. Вярвам, че повечето от нас вътре в себе си усещаме неуспех. Бегло осъзнаваме болката, мъката и отчаянието, които лежат точно под повърхността. Но сме решени да надвием слабостта си, да погазим страховете си, да покорим тревогите си. Затова книгите за самоусъвършенстване и „как да“ са толкова популярни. За съжаление тези опити са обречени на неуспех. Да бъдеш човек не е нещо, което можеш да направиш. Не е акт… Ако се изправим пред вътрешната празнота, ще намерим удовлетвореност. Ако може, да преминем през отчаянието, ще намерим радост…

[3] Карл Роджърс:

В степента, до която терапевтът създаде този създаващ сигурност климат на безусловно положително отношение, вероятно ще започне значително учене [себепознание от страна на клиента].

Животът ще ти дава две карти – с първата ще се иска да го промениш, с втората – да се промениш. Много от грешките в живота идват от това, че хората бъркат коя карта им е дал животът и правят не това, на което ги изпитва. Горните мисли, не се отнасят за първата карта. Публикациите ми за спокойствие не предполагат работа на дълбинно, а симптоматично ниво, но доколкото мога да те дръпна само с една идея по-дълбоко, предлагам да осъзнаеш, че големината на всичките ни проблеми е обратно пропорционална на осъзнатостта ни за смъртта. Повечето хора изхождат от гледната точка, че животът е даденост. Не, животът е дар, който получаваш всяка сутрин и едни ден слънцето ще изгрее без теб. Затова, когато отвориш очи благодари на живота, че е дошъл и тази сутрин при теб, при хората, които обичаш, благодари на здравето, че е дало колкото може и сравни колко голямо е това на фона на всичките ни проблеми.

Идват времена, които няма да са лесни. За съжаление, очаквам много хора да изгубят работата си близките седмици. Споменете си 90-те, каква мизерия беше и каква несигурност, но моментите, в които сте били до близките Ви, моментите, в които сте имали мечти, моментите, в които не това какви дрехи носите, а какво носите вътре в себе си, тези моменти не са се обезценили с времето – вероятно, напротив, станали са по-ценни.

Единият подход, когато сме тревожни е да осъзнаем на рационално ниво нерационалната част от мислите, на емоционално да приемем страховете си, да тръгнем към тях с абсолютната вяра, че няма да загубим обичта си към нас, докато вървим през тях и така да прекосим реката от тревожност, вина, срам, тъга и да отидем на отсрещния бряг.

Другият подход е да престанем толкова да се взираме в нас и да си даваме оценки. Когато човек има живот насреща, когато има хора, които обича, когато има звезди, когато има вятър, когато има птички, то е егоцентрично извращенство толкова да чоплиш в себе си. Животът не е перфектен и същевременно е гениален и неописуемо красив. Има ниво, до което е здравословно да се вгледаме в себе си, да сме честни на 100%, да обелим различни стари вярвания, но след това е шум, в които ако се вслушаш, ще чуеш неща, които не са казани. Съзнанието, бидейки съзнание, ще се опита да намери смисъл, шарка, логика, където такава няма и ще заглуши живота, а животът няма да си каже, „Дай да дам още един ден, че нещо цикли този човек.“ Какъв е смисълът на живота ли – самият живот. Когато имаш тревожност, не забравяй, че имаш нещо, което много преди теб са загубили и за което много всеки ден се борят в интензивното. Изключително богат човек си и то защото животът е дошъл пак до теб тази сутрин. Нищото винаги го е имало – пустош, празнота. То си стои и никъде не мърда. Животът идва и всеки момент, в който го усещаш в теб, в близките ти, покрай теб – благодари и не се занимавай с глупости.

М

Библиография:

[1] Ellis, A. Rational Emotive Behavior Therapy (Theories of Psychotherapy). American Psychological Association. Kindle Edition.

[2] Lowen M.D., Dr., A. Fear of Life. The Alexander Lowen Foundation. Kindle Edition.

[3] Rogers, C. On Becoming a Person: A Therapist’s View of Psychotherapy. HMH Books. Kindle Edition.

Осъзнатостта ни дава възможност да сменим релсите, по които се движи съзнанието. То има ограничен фокус. За да хване нещо ново, трябва да пусне нещо старо. На този принцип се основават първите четири техники за връщане в спокойствието от тази седмица: префокусиране към дъх, тяло, външни слухови и визуални стимули. Това, което правихме петък бе малко по-трудно, а именно да използваме инерцията на тревожността срещу нея самата, но пък на помощ имахме креативна техника, разработена от Виктор Франкл.

Когато осъзнаем, че болшинството човечество сме или тревожни по природа или по принуда, можем дори да се усмихнем с разбиране и на собствените ни малки дъждовни облачетата в съзнанието. Същевременно, никой не е казал, че трябва непременно да стоим под тях. Препратка към публикациите с техниките от тази седмица, посредством които да отидем на слънчице:

Осъзнато дишане – път извън водовъртежа от мисли

Да се върнеш в тялото

Хей ушички, хей ги две

С форма на фантазия

Да се гмурнеш в спокойствието

И така 3 седмици вече се изтърколиха откакто започнахме да усвояваме умения за спокойствие. По план ни остава само още една седмица, като ще е изключително интересна, тъй като вече сме готови да разгледаме отблизо мислите си и как можем да ги успокоим.

До утре,

М

Ще приключим седмицата с директна работа с тревожността и хитър, стар трик за намаляването й. Още 1939 година австрийският терапевт Виктор Франкл презентира техника наречена парадоксално намерение – алгоритъмът й най-общо е, че страхът се заменя с парадоксално желание и че свръх-намерение прави невъзможно сбъдването му (виж стр. 124). Доктор Франкл дава пример с мъж, страдащ от тежка форма на заекване. Цял живот заеквал с едно изключение. Когато бил момче се возил в трамвая без билет. Качил се кондуктор. За да събуди съжаление у кондуктора и да си спести глоба, опитал да наблегне на заекването си – е, това единственият случай, за който помни, в който говорил от гладко по-гладко (виж стр. 126).

Един от начините да задействаме парадоксалното намерение е на ниво намерение за действие. Например като момчето, което се стремяло да заеква и се получило точно обратното. Другият е на ниво емоция. Ще поработим на ниво емоция, правейки нещо сходно с популярна НЛП техника.

Ако имаш нерационална тревожност, изразяваща се в странни мисли, усети емоцията, която ги подхранва. Представи си, че имаш пулт, контролиращ тази емоция на тревога, дискомфорт, безпокойство. С пулта се опитай 30 секунди да подсилиш тревожността на максимум. Най-вероятно нищо няма да се получи. И тревожността е подвластната на общия принцип на свръхнамерението, а именно, че престараем ли се, се получава точно обратното.

Когато имаш осъзнатост за емоциите ти и техния баланс, можеш да откриеш, че причината, поради която траят дълго е, че не само те те бутат, но и ти ги буташ. Така реално ги крепиш да не паднат и ти тежат. Дръпни ги, ще паднат и ще те оставят.

Понякога сами си въобразяваме ръбове, на които замръзваме и треперим. Случи ли се така, поеми дъх и смело скочи в тревогата посредством техниката на парадоксалното намерение. Не е пенкилер, но не е за пренебрегване.

До утре, когато ще правим седмичен преговор.

М

Мои близки се чудят какви са тези зайци, котенца, дами, „фантазии“, които съвсем превзеха блога ми. Защо е толкова различен от това, което съм в реалния живот и защо упорито отказвам да пиша за бизнес и финанси при положение, че това е миналото и настоящето ми. И за да е падението пълно и някакви зайци съм почнал да „поствам“. Може би и по-отдавнашните ми читатели се чудят какво се случва, какви са тези трансформации.

Отговорите:

Пишейки за психология, знам, че мога да помогна на хора да направят нещо градивно за себе си. Психическото здраве е нещо, което всеки може да подобри. Конкуренция си си ти. В бизнеса не е така. Мотивацията на много хора да се захванат с бизнес е мечта за бързи, големи „кинти“. Преди четири години бях написал нещо по темата (тук). Вероятността от финансова гледна точка бизнесът да е печелившо начинание за тях освен, ако нямат определени личностни качества, поръсени с не малка доза късмет, е ниска. Бизнесът дава свобода, смисъл, енергия – това ще го получиш, докато си вътре, но парите не са гарантирани. Всеки ще иска да ти открадне паничката и ако имаш място да дадеш назад, вероятно ще отстъпиш, освен ако не си късметлия. Бих могъл да говоря за бизнес, давайки ти съвсем друга перспектива – на стрес, пот и сълзи в сфера, в която има много неща, които не контролираш и в която борбите са почти толкова епични, колкото тези за тоалетна хартия по магазините, но не бих споделил най-полезното, за да не го научат конкурентите ми. Тоест, нито бих ти намазал ските с елементарни рецепти за „гарантиран” успех, нито бих ти разкрил това, което работи най-добре за мен, за да не го научат конкурентите ми, нито опитът ми предполага, че да те уча на А и Б в бизнеса е благодарна работа. Преди много години имах идеалистични пориви да направя пазара в България по-прозрачен. Урокът – не си струваше.  С психологията е съвсем различно – темата ми е голяма любов, аудиторията е приятна, самият аз ставам по-човечен.

Ама, защо зайци? Преди месец Facebook ми показа известие – сайтове като Вашия. Бяха до един женски. Когато съм гледал сравнения и в Serpstat, същата работа. Аудиторията ми е предимно женска (84%) и изхождам от предположението какво иска да види. Предполагам Брад Пит и Леонардо, но чак до там няма да стигна. На този фон – зайци, котки, деца, цветя ми изглеждат като един приемлив компромис и за двете страни.

Та така с психологията и зайците.

М

Не знам помниш ли как бе с интернета преди 20-тина години? Кабелът от модема се включваше в буксата за телефона, чуваше се набиране все едно си свързочник през 1943-та и имаше нет примерно 3 минути, докато не те изхвърли и след това, хайде пак. Търсихме в Altavista, Netscape, Internet Explorer. Windows-ът постоянно забиваше. Дори вдъхнови “Тибетски сърца” да му посветят песен с припев: “Ъъъ, рестартирай и ще се оправи. Ама, аз не съм сейвнал.” Горе долу така е и с връзката с реалността. Колкото по-накъсва, по-зле, а ако хептен я няма – психоза.

Фантазията има две лица – може да те защити от болезнено жестока реалност, но може и да те рани, самата тя да е болезнена, обсебваща и да те „предпазва“ от скучновато бозава реалност, твърде заспала и мързелива да сбъдне, която и да е от тревогите ти.

Колкото по-ясно усещате границите на фантазията, толкова по-лесно ще усетите, че е като холограма. Когато е красива и ни дава посока и стремеж към целите ни – чудесно, когато обаче е неприятна и обрисува грозни картини, които са почти невероятни, то е препоръчително да се научим да работим с нея. Можем да използваме идеи от хипнотерапия и НЛП и да работим с визуалната й същност – цвят, размер, позиция, картинка или филмче, виждаме ли се в него – за да променим емоцията си към фантазията. Може да се работи ефективно с размер и позиция, например смалявайки размера на визуалната фантазия и премествайки я зад нас. Според мен дори самата осъзнатост за визуалните аспекти на фантазията и съпоставка с реалността, може да е достатъчно добър подход. Спри се на обект от реалността. Изучи го и го опиши. Сега на обект от фантазията, ако е човек – лицето (очи, нос, уста, коса), дрехите. Вероятно ще се окаже, че трябва да опишеш някакво полупрозрачно петно пред себе си, много различно от реалността.

Ако пък сравнението фантазия – реалност не те привлича, съпостави фантазия с реален хубав спомен. Може да ползваш снимка, песен, мирис. Личен пример – имам „котва“ с аромат на конкретен дезодорант. Със съответния дезодорант се пръсках 2005-та, когато бях студент и ходих на салса при Алфредо в малко студио точно срещу НДК. Дори в момента имам от този дезедорант у нас и понякога се пръсвам, за да събудя тези спомени от младежките години – цяла върволица от тях и неусетно се хващам как се усмихвам.

Поработи върху осъзнатостта ти за разлики между фантазия и реалност, както и какво буди хубави спомени или визуални усети. Това е още един начин освен всички останали, които разгледахме досега, не само да противодействаш на тревожността, но и да си създадеш хубаво настроение.

Хубава вечер,

М