Марин

„Достатъчно добро“ е и лекарство, и отрова.

Лекарство е за болшинството хора, защото колкото и да е модно твърдението, че всеки може всичко, то не е вярно, защото има редица области в живота, в които моженето на един е стъпило на главата на неможенето на друг.

Тъжно е да ти мине животът и да се питаш какво би било. Колкото повече време минава, толкова по-ясно го осъзнавам. Хора поръсили времето си със скука и посягащи към твоето, а то ти трябва, защото от него градиш мост към по-различно бъдеще, към нещо, което понякога усещаш, че ти е писано да разгърнеш.

Представи си как нервни импулси тичат като изоглавени съвсем грубо казано в предната част на главата ти (най-вече из и между дорсолатералния префронатлен кортекс, орбитофронталния кортекс, вентромедиалния префронтален кортекс, предния цингуларен кортекс и лимбичната система). Някои от тези импулси са важни, защото тичат с решение, частички от ценен спомен, голям знак „стоп“ или пък с шепа с бонбони.

Докато едни са на пътя си, като имат ясна цел, отдаденост, творчество, любопитство и успехи, други са калта по грайферите на съвременния състезателен свят – не на пътя си, неуспели, неуверени, отхвърлени и въплътили вярата, че са негодни за любов, безсилни.