Усмивки в пролетния дъжд

Усмивки в пролетния дъжд

Усмивки в пролетния дъжд – част от очарованието на живота. Като малък обичах точно когато дъждът образува солидни локви да седна в тях. Майка ми се затичваше след мен, но често вече се бях настанил щастливо в най-голямата локва. И ако вътре имаше и ледчета от градушка – неописуемо щастие. С времето почнах да се пазя от дъжда. Вече локвите не бяха океан, а малките вадички вода не бяха реки, небето се изчисти, но светът посивя. Понякога растейки се смаляваме. Има забравени неща, които можем да научим от децата. Може би душата ни отново може да се пресегне до най-високата лавица с безброй бурканчета с щастие.

Понякога дори котките да се препичат по прозорците и да ги мързи да гонят гълъби, дори уличните кучетата да се препичат по бордюрите и да ги мързи да гонят котки, този припек не ни достига, защото след земетресения в работен, романтичен или здравословен план сивотата изригва през пода, оттам през петите ни и оцветява мозъка ни в сиво, и мислите ни, дори и мечтите ни. И тогава е време да потърсим загубените усмивки в пролетния дъжд.

Много хора забравят, че това, което ни се случва е диалог с живота, а не монолог на глуха реалност. Забравят, че и ние имаме дума и тя тежи. Диалог, който понякога е гугукане, а понякога – много тежки преговори. Преговори не по-различни от всички останали. Ако животът ни дава много крайна цена, то ние трябва да дадем крайна цена в другата посока, за да намерим баланс. Ако всичко ни е криво и всичко, до което се докоснем се превръща не в злато, а в прах, то е време да се усмихнем. Време е да не бягаме като мокри кокошки, а да разперим ръце под житейския дъжд, знаейки, че вероятно е предвестник на дъга и роса по цветята. Да се насладим на естетиката на живота – да се радваме на дъжда, знаейки, че просто ни напомня, че сме живи и че има още какво да научим, че има още накъде да растем и че има какво да си спомним, което може би дори не помним, че сме знаели.

Време е да си спомним, че преди идеята кои сме, преди пред замъгленото ни бебешко зрение да е имало непознати човешки лица, някои по-симетрични и симпатични от други, преди това е имало първи дъх и вълшебен нов свят, който точно ние, от всичките милион възможни комбинации на гени през вековете и ерите, сме имали късмета да видим и това, ако не е магия и това, ако не е късмет. Време е да си спомним, че вчера е било вчера, а днес е днес, че сме знаели, че един ден ще станем големи, че сме вярвали в чудеса, че нещо толкова мъничко, като шоколадче или играчка са били такъв източник на радост, че листата, животинките, снегът, дъждът, водата – всичко това ни е радвало.

Чак когато загубим възможността си да видим, да чуем, да докоснем, да разберем, чак тогава разбираме какво сме имали и как не сме го забелязвали и тъгувайки по това, какво сме имали, не забелязваме какво имаме. Имаме бъдеще и имаме един безкрайно естетически красив живот. И когато вали и когато се усмихнем и се порадваме на новия усет дори и мокър или студен, тогава ние вземаме инициативата в преговорите. Тогава вече не сме безгласни в преговорите с живота. Тогава на рамото ни е ръката на надеждата, а в сърцето ни това над-човешко и пред-човешко съзерцание на цялата естетика на живота и тогава всъщност ние определяме колко дълго ще вали, тогава ние сме едно със света.

И вече нямам търпение да завали. Да си сложа най-официалните дрехи. Да намеря хубава голяма локва и да скоча в нея. Радвам се, че ме има, че има дъжд, че има хора, които обичам и неща, които обичам да правя. Радвам се, че планетата, на която съм се родил е толкова красива. Радвам се, че има толкова много препятствия, които ще покоря и така ще израсна. И може би и ще си спомня какво бе да си свободен като дете в мислите си и емоциите си. Може би, стига да има достатъчно пролетен дъжд и да намеря едни отдавна забравени усмивки някъде в него.

Марин