Мисли за щастието – Разбиване на лъжи: Част 3

Как съзнателно и несъзнателно филтрираме и обработваме сигналите, които реалността подава през нашите вярвания, някои, от които дори несъзнавани, играе огромна роля за това дали сме щастливи или нещастни – за повече по темата препоръчвам трудовете на Албърт и Деби Елис и Аарон и Джудит Бек. Тази публикация, последната от поредицата за разбиване на лъжи за щастието, е посветена на конкретен компонент от щастието – постижения. За себе си открих, че има два вида нужда от постижения, спокойна и невротична. За невротичната нужда от даден резултат цитирам Албърт Елис:

На практика, всеки път, когато си притеснена заместваш ще е по-добре с трябва! Това е неврозата.

Считам, че ако човек има черти на характера, правещи го изявено състезателен и устойчив на стрес и има личните качества да побеждава, то на моменти „невротичното трябва“ способства постигането на наистина високи резултати. Но човек не може да продължава така вечно, защото без да го осъзнае, всичките му постижения биват погълнати от това невротично трябва – все едно има вътрешен паразит, които се храни с постижения, а човекът иска още и още и прави още и още, но никога не стига. И докато животът си минава като напета, самодостатъчна котка в далечината, човек забива съществуването си в един единствен квадрант – работа (постижения). Ако използвам балансовият модел на Носрат Песешкиан, претоварва пътеката между фантазия/очаквания и работа, и започва да губи усет за цели пластове от живота – много по-стари и по-енигматични от поп-фолка „Бате Шефе“, с който се изчерпва цялата фантазия за щастието на една не малка част от народонаселението по света и у нас.

Ако останеш с впечатлението, че съм от хората, които миришат цветя и слушат птичките със стичащи се от умиление сълзи, сериозно се лъжеш. Ако приемем теста VIA за достоверен, да оценявам „красотата“ на живота е едно от най-недоразвитите ми качества в момента. Считам се и ме считат за целенасочен, понякога дори до маниакалност, но не ми се иска да живея като поредната овца скочила от скалата. Не ми се иска следващите поколения да знаят, че съм живял, а аз да знам, че съм го направил, но истински. Не ми се иска да впечатлявам, когото и да е, а да намирам по нещо, което ме впечатлява всеки ден. Иска ми се и да споделя една малко по-различна перспектива за щастието и постиженията от първо лице единствено число за хората, които се намират там, където се намирах преди няколко години и се пържат в собствен сос от изисквания и очаквания към себе си, като същевременно не осъзнават колко много имат в момента и колко щастие остават да мине незабелязано край тях.

От „постиженията“ и невротичното трябва към Джон Дън и неговото „никой не е остров, в себе си цял“

Редица амбициозни хора инвестират цялото си същество в много ограничено и повърхностно разбиране на „постижения“ – най-често като резултати, с които да (си) покажеш, че си повече, че си специален. В това няма нищо лошо стига да канализираш този първичен устрем, а не той теб. Редица високо интелигентни на рационално ниво хора свършват като полезните идиоти, лишени от личен живот, в очакване на поредния корпоративен тиквен медал, защото преди да се метнат да трупат „постижения“ не са се запитали кому служи това определение на „постижения“ и какъв е дългосрочният резултат, когато поведението им е производно на такава идея за постижения. Дефинирайки постиженията толкова тясно (като статус), човек се баламосва, че е постигнал нещо кой знае какво, когато всъщност успехите му са едноизмерни. Резултатът – огромна загуба на щастие, което е буквално под носа ти.

Ще направим нещо, което Албърт Елис прави редовно в терапевтичните си сесии, а именно за момент нека приемем, че сме абсолютни загубеняци без никакви постижения и шанс за такива. Добре, нямаме постижения, какво ни остава и колко ценно е?

Оставаме ние. Това, което можем да си дадем с някои хора е вълшебство, случващо се, когато сме един до друг, а не когато единият ползва другия като мерителна линийка за значимостта си. В истинската човешка комуникация няма статус, понякога няма и думи, просто двама души споделящи изцяло искрено, усещайки се и допълвайки се. Хронично да губиш това измерение особено, ако не работиш за себе си, а за някой друг и да имаш претенции за постижения за мен е, като да ми се похвалиш, че си изял цялото меню с предястия, забравяйки, че не си ял от основното и десерта. Казвам ти го като човек, който няколко години подред нямаше нищо в полезрението си освен работа. Когато в един момент придобих някакъв финансов, емоционален и времеви комфорт започнаха да се появяват въпроси по отношение на много от етикетчетата – любов, постижения, приятелство. Осъзнах, че хората донякъде живеем на база внушение, което е адски осакатяващо. Сещам се за аспирациите, които имах, когато работих в сферата на финансите, за възприятията, които имах, когато започнах да се занимавам с някакъв вид дребен бизнес. От перспективата на времето цялото това желание за постижения, за да си покажа, че не съм смотаняк ми е странно. Разбирам отлично психологията зад това да работиш като изрод, но и знам, че хората си търсят оправдания, за да им е удобно, вместо да се развият като цялостна личност. Казват си, че са в зоната на дискомфорта, а всъщност са в зоната на комфортния дискомфорт. Знам също и че задачите, казусите за решаване, целите ще ги има и утре, а не винаги това ни е гарантирано по отношение хората, на които държим или нас самите. Знам и че дори без да го осъзнаваме, имаме нужда един от друг дори само, за да имаме с кого да се разминем на улицата или да се скараме на опашката в магазина. Освен индивиди сме и „колективиди“. Имаме нужда от взаимодействие един с друг. Не знам помниш ли, Уилсън, поддържащия герой от „Корабокрушенецът“. Всъщност Уилсън е топка, на която героят на Том Ханкс, Чък, направи нещо като лице и с която си говореше, бидейки лишен от човешки контакт.

Представи си, че имаш всичките постижения на света, но нямаш хора, с които да можеш да си кажеш две думи нормално. Как ти се струва? Не е нужно да преплуваш половината океан на сал, с надеждата да се върнеш сред хората, за да отбележиш точка в дневничето с постижения, не е нужно да превъзмогваш природни стихии, достатъчно е да направиш нещо много приятно, което сега ще ти предложа на база упражнение, популяризирано от Мартин Селигман.

В продължение на 30 дни всяка вечер точно преди да заспиш си припомняй приятните преживявания, породени от общуването ти с хора през деня.

Защо още сега не събудиш спомен за приятно преживяване, породено от общуването ти с хора днес. Обещай си да довършиш упражнението, когато си легнеш.

Надявам се усети, че в живота има много красота с човешко лице. Да я забелязваш и цениш повече е огромно постижение, в което има може би дори повече щастие, отколкото в „постиженията“, независимо дали искаш да си го признаеш или не.

Ако публикацията ти е харесала, просто я сподели.

Ще пиша пак на 01 септември.

До скоро,

М