„Достатъчно добро“ е и лекарство, и отрова.
Лекарство е за болшинството хора, защото колкото и да е модно твърдението, че всеки може всичко, то не е вярно, защото има редица области в живота, в които моженето на един е стъпило на главата на неможенето на друг. Ако човек вложи себеоценката си и мечтите си в химера, той ще мери всичко спрямо нея и каквото има, ще му изглежда малко. Ако това се случва в общество по западен образец, е вероятно човекът да се депресира, да прибегне до алкохол, анти-депресанти, да започне да се зомбира с телевизия, безсмислено социално жужене и да загуби пътя към себе си и чистотата в усета си за живота. Това е и нещото, което се случва в определени култури, внушаващи погрешното вярване, че ако човек не постигне бомбастични външни успехи, то сам си е виновен и че всички сме независими социални атоми в свят ръководен от правото на силния. Този вид мислене сконтира (дели) живота на неврози, а в неврозите има малко житейска истина. И така дори нещо дребно, поради това че е разделено на нещо още по-дребно, ни изглежда голямо. Затова и алтернативата, която е здрава за повечето хора е да делим живота не на неврози, а на смъртта, на неизбежния му край, на края на хората, които обичаме, на края на моментите, които са красиви, на края на силата, на края на любовта. Делейки на нещо с толкова много житейска истина като смъртта, ще осъзнаем, че повечето неща са незначителни и че това да сме здрави, да обичаме и да сме обичани, да ценим работата си и да не сме гладни, и да имаме покрив над главата, далеч не е малко. Дори един поглед 100 – 200 години назад във времето разкрива колко по-напред сме материално, но и колко по-неблагодарни сме спрямо това, което имаме и то точно заради вярата в някои хора, че могат всичко, когато всъщност не е така. В слабостта им няма нищо срамно, нищо което да ги принизява, стига да допринасят за социалния организъм и да осъзнаят, че понякога силата ни не е в това какви сме, а в отношенията ни един с друг. Този вид мислене не само се забравя, но и за съжаление унищожава в следствие точно това невротично търсене на власт от определени хора с влияние. Затова и „достатъчно добро“ е естествена защита, стъпваща не на идеализирания образ на човека, а на реалността, в която да си с пълно сърце и пълен стомах не е малко.
Същевременно, всеки си има своя пътека и е безкрайна глупост да мислиш, че щом девет пътеки вървят на изток, то десетата не трябва да води на запад. Има хора като мен, за които „достатъчно добро“ е било проклятие, от което съм безкрайно, безкрайно благодарен на живота, че досега ме е отървавал. В живота има две противоположни позиции. Първата – вярваме, че можем неща, които не можем и втората – вярваме, че не можем неща, които можем. Докато „достатъчно добро“ е лекарство за първата позиция, то то е отрова за втората. Вчера бях безкрайно благодарен за това как протича животът ми в момента. Знам, че е въпрос на време нещо да се счупи и се надявам отново да е за добро. Вчера се сетих всъщност колко пъти, когато съм се успивал и съм бил доволен от нещо, което не е било моето, животът е идвал теглил ми е един шут отзад и е започвал да ми затваря врати, докато не си падна на това, което реално искам, но не съм вярвал, че ако поискам, ще ми бъде дадено. Причината, поради която може би съм се лъжел е, че като цяло съм имал високо самочувствие и не ми се искало да си призная, че не вярвам, че имам силите за конкретни неща, които всъщност са ми били безкрайно важни или казано по-научно, високо самочувствие (self-esteem), но ниска себеефикасност (self-efficacy). Това което ми помогна е, че бях в ситуации, в които трябваше да търся решения. Ако ми бе комфортно, никога не бих попаднал в тези ситуации, никога и не бих натрупал опита, уменията, а оттам и вярванията за възможността ми да постигна успех в конкретни области, които по-рано съм вярвал, че са непристъпни за мен. Вчера с пот на чело се сетих за интервюта с EIB, EBRD, Morgan Stanley и Ernst & Young, които бяха неуспешни. Представих си се като корпоративен чиновник, който става в 08.00, слага вратовръзката и си чупи гърба за благото на капитализма. И си казах, „Боже, благодаря ти, че ми спести това.“ Сетих се за някакви любовни драми и потенциала за една безкрайно безсмислена връзка, която пак слава Богу ми се размина. Сетих се и за един куп други неща, които уж са били за лошо в момента, в който се случват, а после се е оказвало, че са за добро. Както казваше баба ми, Бог да я прости, „Господ си знае работата.“
Извличайки общо правило от казаното по-горе, ако знаеш, че си си на пътя, ако това, което правиш не е компромис, то просто твори, оценявай и се радвай, и недей да се пускаш по лайсната, ама защо Бил Гейтс може, а аз не, нали в последната мотивационна книга, която прочетох пишеше, че и аз мога. Еми, явно нещо не си визуализираш доларите правилно, не знам. От друга страна, понякога, си казваме, че не можем нещо, но никога не проверяваме реално наистина ли е така. И за наше учудване, когато животът ни хване за ухото и ни метне във водата, може да се окаже, че всъщност бая добре плуваме. Затова и, ако все още не си си на пътеката, ако все още има въпросителни, не се разстройвай, ако се случват неща, които на пръв поглед са лоши. Понякога животът вижда в перспектива и иска да ни сложи на нашия си път, но просто не можем да го разберем.
До скоро,
М