Миналата година в Германия бяха осезаемо изменени законовите разпоредби, регулиращи извършването на психотерапия. Предполагам донякъде вдъхновени от немските си колеги, Дружеството на психолозите в Република България (ДПРБ) отново опитва да прокара законопроект, залагащ правна рамка на професионалната дейност на психолозите в България. Това ме провокира да Ви поканя да обменим мнения и идеи за очакванията ни конкретно към психотерапевтите в България и за развитието на психологията в две конкретни насоки:
- доклинична терапия,
- личностно развитие.
Първо ще споделя мои впечатления и после оставям отворено пространство на свой ред да се съгласите или не с тях в секцията коментари във Фейсбук, както и да споделите собствен опит, било то в качеството си на клиент, терапевт или психолог.
Проблеми и терапия
Много хора не осъзнават, че психичното здраве е малко по-добре от денталното здраве. Например, според СЗО през 2015 г. 3.6% от световното население е страдало от тревожни разстройства. Ако се разходим из рубрика VI на МКБ-11 нищо чудно да констатираме, че може би 10% от населението на земята може да бъде причислено към някоя от подрубриките. И докато част от тези хора се нуждаят от клинично лечение, болшинството въобще не са за клиника, а за психотерапия и биха изпитали и субективно облекчение, и функционално подобрение при подходяща терапевтична намеса. Идеята обаче, че всеки може да предложи такава е фрапантна. Надали бихте искали всеки, който реши, че може да е зъболекар да отваря кабинет, или пък всеки, който реши, че може да извършва таксиметров превоз, с или без книжка, психически годен или не, да може да извършва такъв. А при, да кажем, изразен суициден риск, „катастрофата“, породена от неквалифициран терапевт, може да е по-сериозна отколкото от таксиметров шофьор без книжка. В този ред на мисли, що се касае оказване на терапевтична помощ, считам, че е не само несериозно, а и безотговорно да няма минимален стандарт за извършване на доклинична терапевтична помощ като услуга в рамките на общественото здравеопазване.
Също така считам, че е крайно време отделни терапевти да могат да бъдат подведени под съдебна отговорност, ако поради липса на професионализъм вредят на здравето на клиента. За съжаление, съм чувал за случаи в България, които са братовчеди на някои спечелени дела за милиони долари в САЩ. Психотерапията се развива с всяка изминала година и не е професионално и отговорно човек да живее концептуално в славната 1905 г. Терапевтите имат отговорност както към клиентите си, така и към колегите си, защото няма как обикновеният човек да знае, че, например, психодраматист и когнитивно-поведенчески терапевт имат толкова общо колкото кардиолог и гинеколог. Затова независимо от избраната модалност, терапевтът е събирателен образ за всички терапевти в очите на хората, които нямат, а и не се очаква да имат, познания по психотерапия. Считам, че точно по тази причина е редно да има въведена съдебна отговорност при фрапантна липса на професионализъм, за да може да се подхожда с нужната отговорност към изискванията на професията. За съжаление, това е нож с две остриета и може в даден момент да доведе до избягване на по-тежки случаи и избягване на третиране на клиенти с конкретни „рискови“ диагнози, но поне според мен е необходимото зло, защото качеството предполага и поемане на отговорност.
Дотук и съм на едно мнение с ДПРБ.
Това, с което обаче по никакъв начин не мога да се съглася e прилагането макар и в олекотена форма на според мен алогичното изискване на EFPA за това човек да има академично образование по психология, за да е терапевт. Ако човек иска да се развива в сферата на психотерапията, моделът академик – практик, според мен, е най-доброто, но не трябва да е задължителен и не гарантира качество, дори ако изборът на специализация е клинична психология. Трудно е човек лишен от самокритичност, неотворен към нови идеи, с недостатъчно жизнен опит да го превърнеш в терапевт. Също така за мен е крайно странно, че в резултат от разпоредбите на чл. 4.2 и чл. 6, поне както аз ги тълкувам [1], излиза, че лекари преминали терапевтична школа няма да могат да практикуват психотерапия. Да си припомним, че повечето от най-големите имена в психотерапията по академично образование не са психолози, а медици: Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг, Алфред Адлер, Вилхелм Райх, Виктор Франкл, Фриц Пърлс, Доналд Уиникот, Хайнц Кохут, Милтън Ериксън, Аарон Бек, Носрат Песешкиян, а Александър Лурия пък е и медик, и педагог. А за Карл Роджърс – агроном и теолог, въобще да не говорим. Личностните качества, критичната мисъл, хуманистичната насоченост и практиката са това, което според мен прави терапевта. Затова и много по-смислено ми се струва вместо да следваме западната мода, ако наистина искаме да сме клиентски-ориентирани, изискванията да стъпват на практиката, а практиката в България за разлика от Великобритания и САЩ се осъществява в извънакадемични школи (изкл. магистратурите по клинична психология).
Считам, че изискване за практическо обучение в психотерапевтична модалност и изпит за правоспособност, аналогичен на този на медиците или този в Германия, е по-смислено и по-обективно.
Който иска да учи психология в академичен контекст, само ще спечели от това, но не считам, че има достатъчно добри доводи да се изисква каквато и да е академична степен по психология за извършването на терапевтична дейност извън клиника.
Потенциал и терапия
Ако погледнем САЩ и хуманистичната модалност и всички нейни съвременни разклонения, в които бих сложил дори Тони Робинс, ще видим ясно, че терапията някак неусетно се е разширила и докато не малко терапевти са проспали възможността да излезнат извън патологията и да посрещнат нуждите на типичния „нормален невротик“, който иска да е някой, то решението не е регулация, а въвеждането на адекватни стъпки, които да могат да помогнат на мениджъри, професионалисти и други експерти в техните сфери да получат качествено образование в хуманистични модалности и техни производни и да разнообразят редиците на психотерапевтите с ясното разбиране, че по-скоро ще се развиват като „коучове“ по личностно развитие. Не виждам смисъл в разпоредбите на чл. 4.2 и чл. 6 що се касае ограничаването на „консултациите за разгръщане на личностния потенциал“ само до психолози, защото докато некачествена терапевтична услуга реално може и да е животозастрашаваща в психопатологичен контекст, то в контекста на личностното израстване, никой няма да пострада, защото не е „открил великана в себе си“. Също така мисля, че работата в норма с цел ръст и работата в патология с цел терапия в някаква степен предполагат и различен профил на терапевта, колкото и скандално да звучи.
Пари и терапия
И в България, и извън нея, с редки изключения, смислени пари не се правят от индивидуална психотерапия. Съвсем нормално е желанието да се ограничи предлагането на услуги по признак качество, за да бъде възможно за качествени кадри да търсят реализация на пазара на предлагане на терапевтични услуги и да не го оставят след две-три години, защото това е наистина тежка работа и е редно поне в някаква степен да посреща материалните им нужди. По тази причина регулация въз основа признак качество според мен е оправдана, но не трябва да е формална, а същностна, тоест, на ниво достатъчен приложим практичен опит в терапевтична школа, личностни качества и задължителни минимални базови познания в сферата на клиника, психопатология, невропсихология и т.н., които считам най-обективно могат да бъдат оценени с изпит, аналогичен на този в Германия, а не с академична справка и кандидатстване към ДПРБ, което макар по ясни критерии все пак има субективен елемент.
Заключение
В юрисдикции като САЩ и Великобритания моделът за изграждане на кадри (предимно академик-практик) предполага много важна роля на академията. От 01 септември 2020 г. това е факт и в Германия, но същевременно в държави като България, мястото на школите в различни модалности е било централно в исторически аспект (в интерес на истината също и в Германия, и Австрия) и все още е и съответно те трябва да са в основата на определянето кой да практикува терапия и кой не.
Също така считам, че общ изпит за правоспособност, включващ и етична секция, който е администриран от ДПРБ ще е допълнителен гарант за качество и се надявам с времето ДПРБ да развие инициативите си в тази по-обективна, макар и значително по-трудоемка насока, която същностно дори съответства по-добре на най-новите практики в Германия.
Вярвам и че макар и неприятните съдебни и процедурни последици е редно да се търси по-висока отговорност относно професионалното предлагане на терапевтични услуги и в това поощрявам ДПРБ, че предприемат стъпка, която може би първоначално ще доведе до сериозен правен риск, но в дългосрочен план ще има благотворно въздействие върху имиджа на професията.
Това е моето мнение, като знам, че се различава от това на не един или два психолога, които биха казали: “Kакво толкова, една магистратура по психология, а ти пък изпит, а и без това повечето от школите искат да си психолог, медик или педагог, най-малкото защото това са формалните изисквания наложени от европейските им майки, сега един доктор не може да изкара една магистратуркa по психология ли?” и биха изброили варианти. За мен е редно обаче всяка школа да прецени изисква ли конкретно образование, възраст и прочие, а не ДПРБ. ДПРБ, ако иска да наложи един уважаван минимален стандарт, според мен, може да избере по-трудния и по-обективен път: изпит.
Ще се радвам да прочета Вашите мнения, бележки, критики, идеи под публикацията във Фейсбук. Ще ги прочета с интерес.
[1] бел. ред. – След публикуването на статията, търсейки определние на “психотерапия” в нормативната уредба, попаднах на:
Наредба № 24 от 7 юли 2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт “Психиатрия“
Считам, че опасението ми, че лекари биха били негативно засегнати при приемането на Проектозакона е неоснователно по отношение на случаите обхванати в Наредбата, а именно тези на терапевтиране, но не и в случаи на работа с клиенти в нормата с цел разгръщане на личностния потенциал.