• Skip to primary navigation
  • Skip to main content
Марин БГ

Марин БГ

За борбени хора с мечти

  • ПУБЛИКАЦИИ
  • ВИДЕО
  • ЗА МЕН
  • КОНТАКТИ

Всеки ли може да е психотерапевт?

февруари 12, 2021 от Марин

Миналата година в Германия бяха осезаемо изменени законовите разпоредби, регулиращи извършването на психотерапия. Предполагам донякъде вдъхновени от немските си колеги,  Дружеството на психолозите в Република България (ДПРБ) отново опитва да прокара законопроект, залагащ правна рамка на професионалната дейност на психолозите в България. Това ме провокира да Ви поканя да обменим мнения и идеи за очакванията ни конкретно към психотерапевтите в България и за развитието на психологията в две конкретни насоки:

  • доклинична терапия,
  • личностно развитие.

Първо ще споделя мои впечатления и после оставям отворено пространство на свой ред да се съгласите или не с тях в секцията коментари във Фейсбук, както и да споделите собствен опит, било то в качеството си на клиент, терапевт или психолог.

Проблеми и терапия

Много хора не осъзнават, че психичното здраве е малко по-добре от денталното здраве. Например, според СЗО през 2015 г. 3.6% от световното население е страдало от тревожни разстройства. Ако се разходим из рубрика VI на МКБ-11 нищо чудно да констатираме, че може би 10% от населението на земята може да бъде причислено към някоя от подрубриките. И докато част от тези хора се нуждаят от клинично лечение, болшинството въобще не са за клиника, а за психотерапия и биха изпитали и субективно облекчение, и функционално подобрение при подходяща терапевтична намеса. Идеята обаче, че всеки може да предложи такава е фрапантна. Надали бихте искали всеки, който реши, че може да е зъболекар да отваря кабинет, или пък всеки, който реши, че може да извършва таксиметров превоз, с или без книжка, психически годен или не, да може да извършва такъв. А при, да кажем, изразен суициден риск, „катастрофата“, породена от неквалифициран терапевт, може да е по-сериозна отколкото от таксиметров шофьор без книжка. В този ред на мисли, що се касае оказване на терапевтична помощ, считам, че е не само несериозно, а и безотговорно да няма минимален стандарт за извършване на доклинична терапевтична помощ като услуга в рамките на общественото здравеопазване.

Също така считам, че е крайно време отделни терапевти да могат да бъдат подведени под съдебна отговорност, ако поради липса на професионализъм вредят на здравето на клиента. За съжаление, съм чувал за случаи в България, които са братовчеди на някои спечелени дела за милиони долари в САЩ. Психотерапията се развива с всяка изминала година и не е професионално и отговорно човек да живее концептуално в славната 1905 г. Терапевтите имат отговорност както към клиентите си, така и към колегите си, защото няма как обикновеният човек да знае, че, например, психодраматист и когнитивно-поведенчески терапевт имат толкова общо колкото кардиолог и гинеколог. Затова независимо от избраната модалност, терапевтът е събирателен образ за всички терапевти в очите на хората, които нямат, а и не се очаква да имат, познания по психотерапия. Считам, че точно по тази причина е редно да има въведена съдебна отговорност при фрапантна липса на професионализъм, за да може да се подхожда с нужната отговорност към изискванията на професията. За съжаление, това е нож с две остриета и може в даден момент да доведе до избягване на по-тежки случаи и избягване на третиране на клиенти с конкретни „рискови“ диагнози, но поне според мен е необходимото зло, защото качеството предполага и поемане на отговорност.

Дотук и съм на едно мнение с ДПРБ.

Това, с което обаче по никакъв начин не мога да се съглася e прилагането макар и в олекотена форма на според мен алогичното изискване на EFPA за това човек да има академично образование по психология, за да е терапевт. Ако човек иска да се развива в сферата на психотерапията, моделът академик – практик, според мен, е най-доброто, но не трябва да е задължителен и не гарантира качество, дори ако изборът на специализация е клинична психология. Трудно е човек лишен от самокритичност, неотворен към нови идеи, с недостатъчно жизнен опит да го превърнеш в терапевт. Също така за мен е крайно странно, че в резултат от разпоредбите на чл. 4.2 и чл. 6, поне както аз ги тълкувам [1], излиза, че лекари преминали терапевтична школа няма да могат да практикуват психотерапия. Да си припомним, че повечето от най-големите имена в психотерапията по академично образование не са психолози, а медици: Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг, Алфред Адлер, Вилхелм Райх, Виктор Франкл, Фриц Пърлс, Доналд Уиникот, Хайнц Кохут, Милтън Ериксън, Аарон Бек, Носрат Песешкиян, а Александър Лурия пък е и медик, и педагог. А за Карл Роджърс – агроном и теолог, въобще да не говорим. Личностните качества, критичната мисъл, хуманистичната насоченост и практиката са това, което според мен прави терапевта. Затова и много по-смислено ми се струва вместо да следваме западната мода, ако наистина искаме да сме клиентски-ориентирани, изискванията да стъпват на практиката, а практиката в България за разлика от Великобритания и САЩ се осъществява в извънакадемични школи (изкл. магистратурите по клинична психология).

Считам, че изискване за практическо обучение в психотерапевтична модалност и изпит за правоспособност, аналогичен на този на медиците или този в Германия, е по-смислено и по-обективно.

Който иска да учи психология в академичен контекст, само ще спечели от това, но не считам, че има достатъчно добри доводи да се изисква каквато и да е академична степен по психология за извършването на терапевтична дейност извън клиника.

Потенциал и терапия

Ако погледнем САЩ и хуманистичната модалност и всички нейни съвременни разклонения, в които бих сложил дори Тони Робинс, ще видим ясно, че терапията някак неусетно се е разширила и докато не малко терапевти са проспали възможността да излезнат извън патологията и да посрещнат нуждите на типичния „нормален невротик“, който иска да е някой, то решението не е регулация, а въвеждането на адекватни стъпки, които да могат да помогнат на мениджъри, професионалисти и други експерти в техните сфери да получат качествено образование в хуманистични модалности и техни производни и да разнообразят редиците на психотерапевтите с ясното разбиране, че по-скоро ще се развиват като „коучове“ по личностно развитие. Не виждам смисъл в разпоредбите на чл. 4.2 и чл. 6 що се касае ограничаването на „консултациите за разгръщане на личностния потенциал“ само до психолози, защото докато некачествена терапевтична услуга реално може и да е животозастрашаваща в психопатологичен контекст, то в контекста на личностното израстване, никой няма да пострада, защото не е „открил великана в себе си“. Също така мисля, че работата в норма с цел ръст и работата в патология с цел терапия в някаква степен предполагат и различен профил на терапевта, колкото и скандално да звучи.

Пари и терапия

И в България, и извън нея, с редки изключения, смислени пари не се правят от индивидуална психотерапия. Съвсем нормално е желанието да се ограничи предлагането на услуги по признак качество, за да бъде възможно за качествени кадри да търсят реализация на пазара на предлагане на терапевтични услуги и да не го оставят след две-три години, защото това е наистина тежка работа и е редно поне в някаква степен да посреща материалните им нужди. По тази причина регулация въз основа признак качество според мен е оправдана, но не трябва да е формална, а същностна, тоест, на ниво достатъчен приложим практичен опит в терапевтична школа, личностни качества и задължителни минимални базови познания в сферата на клиника, психопатология, невропсихология и т.н., които считам най-обективно могат да бъдат оценени с изпит, аналогичен на този в Германия, а не с академична справка и кандидатстване към ДПРБ, което макар по ясни критерии все пак има субективен елемент.

Заключение

В юрисдикции като САЩ и Великобритания моделът за изграждане на кадри (предимно академик-практик) предполага много важна роля на академията. От 01 септември 2020 г. това е факт и в Германия, но същевременно в държави като България, мястото на школите в различни модалности е било централно в исторически аспект (в интерес на истината също и в Германия, и Австрия) и все още е и съответно те трябва да са в основата на определянето кой да практикува терапия и кой не.

Също така считам, че общ изпит за правоспособност, включващ и етична секция, който е администриран от ДПРБ ще е допълнителен гарант за качество и се надявам с времето ДПРБ да развие инициативите си в тази по-обективна, макар и значително по-трудоемка насока, която същностно дори съответства по-добре на най-новите практики в Германия.

Вярвам и че макар и неприятните съдебни и процедурни последици е редно да се търси по-висока отговорност относно професионалното предлагане на терапевтични услуги и в това поощрявам ДПРБ, че предприемат стъпка, която може би първоначално ще доведе до сериозен правен риск, но в дългосрочен план ще има благотворно въздействие върху имиджа на професията.

Това е моето мнение, като знам, че се различава от това на не един или два психолога, които биха казали: „Kакво толкова, една магистратура по психология, а ти пък изпит, а и без това повечето от школите искат да си психолог, медик или педагог, най-малкото защото това са формалните изисквания наложени от европейските им майки, сега един доктор не може да изкара една магистратуркa по психология ли?“ и биха изброили варианти. За мен е редно обаче всяка школа да прецени изисква ли конкретно образование, възраст и прочие, а не ДПРБ. ДПРБ, ако иска да наложи един уважаван минимален стандарт, според мен, може да избере по-трудния и по-обективен път: изпит.

Ще се радвам да прочета Вашите мнения, бележки, критики, идеи под публикацията във Фейсбук. Ще ги прочета с интерес.

[1] бел. ред. – След публикуването на статията, търсейки определние на „психотерапия“ в нормативната уредба, попаднах на:

Наредба № 24 от 7 юли 2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“

Считам, че опасението ми, че лекари биха били негативно засегнати при приемането на Проектозакона е неоснователно по отношение на случаите обхванати в Наредбата, а именно тези на терапевтиране, но не и в случаи на работа с клиенти в нормата с цел разгръщане на личностния потенциал.

Marin.BG | Copyright © 2023

  • Условия на ползване
  • Политика на сайта
  • Контакти
Сайтът използва "бисквитки", за да има възможност да предоставя проактивно най-полезната за вас информация. Разбрах Научи повече
Лични данни и употреба на бисквитки

Privacy Overview

This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may affect your browsing experience.
Necessary
Always Enabled
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Non-necessary
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
SAVE & ACCEPT