Благодарността. Благодарността към живота. Какво дебилно племе сме хората понякога. Оценяваме живота, колкото маймуна – Рахманинов. Бе топла лятна софийска вечер. Около 21.30. Пешеходствах от Лъвов Мост към Петте Кьошета. Яд ме бе за нещо. Исках да проветря напрежението. Разсейвах се спорадично единствено от травестите, които по това време излизат по двойки към пл. Македония. Нещата изглеждат сюрреалистични понякога. Почти стигнах Петте Кьошета. Тогава я видях.
Беше се свила на едно стъпало. Гушнала чантичката си. Подминах. Големият град те прави дебелокож. Пълчища мошеници. Утайка. Минах 20 метра. Спрях се. Обърнах се и тръгнах към момичето. Седнах войнишки вдясно от нея. Усмихнах се и я попитах как е. Каза, че е добре. Попитах какво има. Каза: „Нищо сериозно, дреболия.“ Зададох втори въпрос: „Ти си добре, Вашите са добре, нали?“ Тогава каза: „Да, просто баща ми почина наскоро…и понякога…“ Очите й се изпълниха със сълзи. Понякога нямаш много какво да направиш. Казах й че всички минаваме през това, че хич няма да й е лесно, а и дори на моменти ще й е по-трудно, че ще й трябва не малко време, но в един момент слънцето отново ще изгрее ярко, че най-хубавото тепърва й предстои, сватби, деца. Казах и че имам приятел от детските години, загубил родителите си на нейната възраст и че се е справил – в момента прави кариера в Ню Йорк. Казах й, че трябва да се радва на живота и заради баща си, защото най-страшното нещо е не, че умираш, а че оставяш хората, които обичаш – без да можеш да ги прегърнеш, да ги успокоиш, да им кажеш, че винаги ще си до тях. Казах й, че баща й винаги ще е до нея и винаги може да се върне на ум в спомените си и да го прегърне, да усети как той се усмихва и я обсипва с топлина. Казах й, че животът има толкова много хубави неща за нея, че ще справи.
Говорил съм с психолози и лекари. Виждал съм как хора с железни маски плачат като деца. Виждал съм много стаена болка и тъга. Сещам се за нещо, което чух от един хирург: „Знаеш ли, хора умират в ръцете ти. Всички се борят отчаяно за живот. А повечето време хората не оценяват живота.“ Така е. Свикнали сме да чуваме, да виждаме. Не оценяваме краските, мелодията на птичките. Вземаме хората до нас за даденост. Здравето си, живота си за даденост – само, за да разберем в един момент, че всичко може да се срути в рамките на едно телефонно обаждане. И тогава, ако ти не си обектът на обаждането, трябва да намериш сили да строиш отново. Като погледнеш назад, виждаш колко много си имал/а, а не си оценявал/а. Животът дава втори шанс, трети шанс, но трябва да си ги заслужиш. Трябва да се научиш да благодариш на живота за това, което имаш, вместо да проклинаш, че някой ти е одраскал колата или те е прецакал при бизнес сделка, или ти е казал нещо на криво.
Един ден животът ще вземе гумичката и ще започне да трие. Ще изтрие хора, които обичаш. Ще изтрие теб. Ще изтрие спомена за теб. Животът е като будистка рисунка. Като я нарисуваш, животът я поглежда за миг и я изтрива с ръката си. Единственото върху, което имаш контрол е каква ще е тази рисунка, дали ще я оцветиш пъстро, дали ще е хармонична, дали ще е динамична или едно безформено, пльокнато петно.
Учат ни на математика, информатика, философия, психология. Не ни учат как да живеем. И няма един отговор. Просто бъди благодарен/благодарна на живота в тези секунди, в които все още можеш да прегърнеш хората, които обичаш, да чуеш песните на птичките, да се бориш с пълни сили за мечтите си. В противен случай си капка смазочен материал от недоволство и неблагодарност в колелцата на историята.
Разстрел и след разстрела – червеи. Това е толкоз просто и логично.
Вапцаров, а може и да си позволиш да се любуваш, да благодариш, да усещаш, да оценяваш и един миг като на Дебелянов.
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
Живей, човече!
И не забравяй благодарността към живота.
Поздрави,
Марин