Без-действие

Започнах да посещавам група по импро театър. Златин ни даде упражнение почти без насоки. С изключение на Евтим всички си сложихме едно или друго ограничение. Дори можехме да се групираме спрямо ограниченията, с които усложнихме живота си.

Още с момента, в който осъзнаваме нова информация, сами си налагаме ред ненужни ограничения. Експериментът „2-4-6“ на Питър Уейсън е добър пример. Казват Ви три числа, следващи правило. Цел – да разгадаете правилото. Можете да предлагате последващи редици от три числа, с които тествате предположенията си. Чувате: 2, 4, 6. Какво според Вас е общото правило?

Много хора несъзнавано си налагат ограничения (числата да се цели, положителни и т.н.), а правилото е числата да са подредени в нарастващ ред, без каквито и да е други ограничения.

Към това добавяме и тревожност, обрисуваща катастрофални картини при най-малкото ни излизане от матрицата, липса на критично мислене „трябва“ ли всъщност да правим като всички останали и липса на смелост да погалим щастието си по косичката, защото „доброжелател“ може да ни плесне през ръчичката. За 36 години се убедих, че в житейски план има два вида хора – открито глупави и прикрито глупави. С времето първите стават глупави хора с опит, а вторите – без. Опитът, а не акълът, прави разликата и той променя хората. Разбира се взема своите жертви, но в много случаи е доста безопасен. Опре ли до срам, а не до страх, действай. Каквото и да говорят, никой не е умрял от срам. И по-добре засрамен свободен човек, отколкото срамежлив роб на идеален образ. Когато искаш да направиш нещо, което не вреди нито на другите, нито на теб, направи го, ако ще и да изглеждаш нелепо, ако ще и да си последен. Единственият показател за успех е усмивката на лицето ти. Трудно ми е да кажа кой е най-беден – човекът без здраве, без пари, без близки или без действия. Струва ми се, че най-много бедняци има в последната категория, хора сами кастрирали се от свободата си. Хулите, ръкопляскането, пораженията, победите –второстепенни са спрямо дълбока връзка с живота, в която оценяваш, че най-голямата награда е, че Господ ти е дал възможност да изразиш нещо, което носиш дълбоко в себе си – независимо дали то е повече или по-малко от това, което е дал на човека до теб.

Ако само тъпчеш в коловоза, нищо чудно в следващия си живот да се превърнеш във вагон от БДЖ. Е, може и да не е чак толкова зле.

https://www.vbox7.com/play:17356ddff0

Това е последната ми статия до 01 септември 2020 година. Следващите 10 месеца ще напиша книга, с която ще споделя много от уроците, които животът ми преподаде. От поне година ме гложди, че много от рецептите за лично израстване фокусират върху симптома, а не първопричината и залитат в плоскост.  Искам да разкажа как независимо какви са обстоятелствата животът предлага много повече от безкраен коловоз, водещ към непрогледен тунел. Това ще е книга, която прегръща силно живота и която вярвам животът ще прегърне силно.

До след 10 месеца,

Марин