Анета Жечева за пътят на промяната в нас

Време е за втория ни разговор с Анета Жечева, психотерапевт към  Консултативен Център „Плиска“. С промяната на сезоните идва време и за промяна в нас. И така, ще говорим за положителната промяна.

Промяна

Здравей отново, Ани. Благодаря ти от името на читателите на Марин БГ и от мое име.

Споменавала си, че родителите ти дълго са мислили, че учиш във ВИАС, докато тайно си учила „Психология“. Светът е пълен с балерини, завършили счетоводство и футболисти, завършили право. Някои откриват с времето, че счетоводството е интересно, правото – увлекателно. Други прекарват живота си работейки нещо, което не искат. Какво би им казала?

Е, не точно „тайно”. По-скоро против желанието им. Следването ми във ВИАС ми остави прекрасни спомени. А и от там си взех уменията да рисувам, които ми вършат чудесна работа, когато работя с арт-терапевтични техники. За мен не е загубено време. Смятам, че всеки има право да изпробва различни неща, докато намери своето място. Не е задължително пътят ни да е по права линия. Дори ми се струва леко скучно. „Отбивките” ни дават различен жизнен опит, знания и умения. Дали ще излезем от коловоза, ако там не ни харесва, е въпрос на жизнена позиция: вярвам ли, че имам право да допускам грешки и имам ли право да се стремя към най-доброто за мен. Надявам се отговорът да е „Да!”.

Хора влизат в безсмислени връзки и не излизат от страх да не са сами, от инерция, от навика да се караш с някого вечерта. Други скачат от връзка на връзка, търсейки нещо, което все им се изплъзва. Какво би им казала?

Аз не вярвам, че с години можем да поддържаме определен модел на живеене, ако той няма някакъв смисъл за нас. Връзката може да е трудна, тежка или дори тъжна, но не и безсмислена. Ти сам го каза – тези „безсмислени” връзки помагат да не се страхуваме, да не поемаме рискове, да се чувстваш част от нещо. Друг е въпросът дали тези неща можем да получим по по-здрав начин. И за действието и за бездействието се плаща цена.

Твоя колежка повлияна от неорайхианската мисъл бе споменала, че според нея в България е пълно с хора със садо-мазохистични характери, които гледат света през призмата на “злобната жертва”, хора които все си търсят извинение във външния агресор. Какво би казала на хората, на които постоянно нещо и някои им пречи да направят положителна промяна в живота си?

Аз работя в друга психотерапевтична парадигма, затова ще отговоря през „моите” си термини. Ако сме фокусирани само върху проблемите, винаги ще ги открием. Работата е „кофти”, мъжът е емоционален инвалид, жилището е тясно, детето не ме уважава. Срещала съм хора, които мога да продължат до безкрайност списъка.

Когато идват при мен за родителско консултиране заради трудни отношения с детето, една от задачите които давам е родителите да направят списък с неща, които харесват в детето си. И ако проблемът е продължил от дълго време, тази задача може да ги затрудни. После се оказва, че има доста неща, които одобряват. Но забравят за тях. Трудно можем да направим промяна, ако не разпознаем ресурсите. Крайният негативизъм може да ни направи доста лошо услуга. От друга страна можем уютничко да си живеем без да поемаме отговорност за живота си. Въпрос на избор.

Промяната – приемане, противопоставяне или според зависи от мотивацията на човека?

По правило е свързана с криза – лична, семейна, възрастова. Един от големите плюсове на кризата е именно този – отваря път за промяна. Промяната означава и да се откажеш от нещо, за да направиш място на новото. В пълна чаша с вода няма как да налееш още. Може би един от първите въпроси, които е добре да си зададем е: С какво съм готов да се разделя?

Обикновено човек се решава на промяна заради отчаяние или заради надежда.

Преди извесно време работих с една жена на 54 години. От повече от 30 години страдаше от панически атаки, които толкова се бяха изострили, че й пречеха да води нормален начин на живот. Излизаше от дома си само с придружител, беше загубила контактите с приятели, самооценката й беше невероятно ниска. Това, което я беше подтикнало да потърси помощ за промяна беше очакването за внуче. Искаше да може да помага в грижите, да си играе с него и да му се радва. Сега е горда баба на един малък господин. И го глези безобразно.

Промяната – ако всичко е биология, как да сменя схемата в главата? До каква степен един нормален невротик може да се промени кардинално? Кое ще помогне по пътя на промяната и кое ще я възпрепятствта?

Не бих се съгласила, че всичко е биология. По-скоро ние сме това, което мислим. Не смятам, че е здравословно един нормален невротик да се променя кардинално. Може да стане беля. Това е в кръга на шегата. Помага ни, ако имаме ясна цел къде искаме да стигнем. Да имаме в главата си картина, звук и усещане за това.

Понякога ставаме алчни, като си поставяме цел. Като да разполагаме с неограниченна банкова сметка. И започваме да “пазаруваме”. Искам да откажа цигарите, да сваля поне 10 килограма, мъжа ми да ме глези, децата – да слушат, да имам поне 12 часа седмично за себе си и т.н. и т.н. Някак излизаме от реалността и се потапяме в света на фантазиите. И когато не се получи – страдаме и се самообвиняваме.

И отношенията ни с времето са странни – ще започна от понеделник, от другия месец, от 1 януари. А защо не от утре? И можем да започнем с някоя малка промяна, дори да не е пряко свързана с целта. Жените инстинктивно го правим – сменяме прическа, цвят на косата. Може просто да сменим ръката, с която си мием зъбите. Така се програмираме на „режим за промени”.

Къде в човешката душа е зърното на надеждата, че можем да се променим и да променим живота си към по-хубаво и колко голямо може да порасне то?

В основата са нашите вярвания. Вярваме ли, че в живота може да ни се случи нещо хубаво. Вярваме ли, че имаме право на това. Вярваме ли, че имаме сили и способности да го постигнем. И можем ли да си дадем реалистична оценка до къде се простират те.

Като възрастни често пъти забравяме да мечтаем. Или си го забраняваме. За да “засадим” зърното на надеждата трябва да подготвим почвата, като я подхраним с мечти.

Можем ли да накараме човек да се промени без негово желание и доколко екологични са такива заявки?

Краткият отговор е – не! Аз не приемам да работя с детето, само ако родителите искат то да се “поправи”. Не приемам заявки от рода на „Искам да накарам приятеля ми повече да ме уважава”. Смятам, че не е нито етично, нито възможно. Можем обаче, да положим усилия да мотивираме другия да тръгне по пътя на промяната. Решението, обаче, си е негово.

Как да подходим към нашите деца, когато например, разберем, че искат да стават писатели, музиканти или художници, а не финансови директори или адвокати? И все пак музикант къща не храни, макар че кой знае.

Всички /или поне голямата част/ родители искат най-доброто за детето си. Да е финансово осигурено, да има престижна работа, да е щастливо. И насочването към такива професия обикновено се дължи на това. Ще дам пример с моите родители. Може би няма да се изненадаш, ако ти кажа, че са инженери. И много си обичат професията. За тях да вляза във ВИАС беше, като да ми дадат възможност и аз да си я харесвам. А и ми се отдаваха точните науки. Но ми бяха скучни. Интересуваха ме хората, какво ги движи и какво ги блокира, искаше ми се да съм част от тяхната промяна към по-добро. И станах психотерапевт.

Не е невъзможна мисия да се съчетаят желанията на детето и надеждите на родителите. Аз бих полюбопитствала първо какво интересно намират децата в това да са музиканти, писатели или художници.

Някои сърдити хора за всичко обвиняват мама и тате. Какво би казала на хората, на които тати е казал, че са глупави или тлъсти или още по-лошо – които тати е бил? Или пък на хората, които мама е игнорирала. В този ред на мисли можем да продължим и с нехигиенични връзки. Пътят към промяната минава ли през агресията, през прошката, през игнорирането? Всъщност откъде минава?

Значимо е какви са били отношенията ни с родителите през детството, какви послания са ни давали, какви разрешения и какви забрани. Често пъти наложената забрана през детските ни години да показваме тъга или страх влияе до края на живота ни. И въпреки това детето не е абсолютно безпомощно. Още от много ранна възраст то си прави своите изводи за живота и хората. Ако баща е насилник детето (по-скоро интуитивно, а не разсъждавайки) решава дали агресията е добър или не модел на поведение. И едни също става насилници, а други – не. До 20-25 години какви сме много зависи от нашите родители и семейства, но след тази възраст властта е изцяло в наши ръце. Ние не сме безгласно парче глина, което родители ни са моделирали веднъж завинаги.

Споменавала си, че записваме доста неща в първите две години без дори да имаме спомен за тях. Как да променим нещо, за което дори не помним как се е появило?

Това е сериозна задача. Както вече казах, детето още преди да проговори си прави изводи за себе си, за другите и за света. Те са базирани преди всичко на посланията и отношението, което получава от родителите. За тези изводи нямаме спомени и нямаме думи да ги изразим. Повече от тях ни вършат добра работа и на тях се гради нашият жизнен сценарий, начинът по който живеем живота си. Има и такива, които ни блокират. Промяната става трудно и обикновено в терапия.

Ани, как можеш да помогнеш на хората, които искат да извървят пътя на промяната? Обучения, консултации?

Начините са много. Да се четат книги и материали за личностна промяна. Може да е някой филм, който ни дава тласък. Човек, от който да се учим и черпим мъдрост и съвети. Да разчитаме на помощта на приятели и близки. И разбира се – психотерапия и тренинги за личностно развитие.

Този месец при нас в Центъра стартира такъв цикъл от тренинги. И ще започнем точно с въпроса какъв багаж носим от миналото си и какво да правим с него. Тренинги се предлагат и на други места.

На тези, които са стъпили на пътя на промяната пожелавам да стигнат до там, до където им стигат мечтите.

Благодаря ти!

За тези от вас, които се интересуват, прилагам връзка към предстоящото на 29 октомври обучение:

Моето наследство

Първото от общо шест обучения на Консултативен Център „Плиска” за личностно развитие.