Анета Жечева за здравословния гняв

Гняв

Анета Жечева е с многогодишен опит като психотерапевт към Център „Плиска“ и с редица минати обучения, включително при преподаватели от Австрия, Англия, Германия и Русия. Има значителен професионален поглед върху работата с емоцията „Гняв“. Помогнала е на много клиенти да изградят ефективни стратегии, с които да реагират на гнева си. Не бърза да слага стигма върху тази емоция. Затова и днешния ни разговор с Ани е посветен точно на гнева и здравословния гняв.

Ани, благодаря ти от името на читателите на МАРИН БГ и от мое име. Да почваме с въпросите. Има ли ситуации, в които гневът може да е полезен?

Всеки от нас има в историята си случки, за които само като си помисли свива ръцете в юмруци и свива вежди и скърца със зъби. Пререждат ви на опашка, на която висите от 2 часа, разбиват и ограбват дома ви, началникът с ехидна усмивка ви товари с работа за събота и неделя.

Гневът е добре развит механизъм, който се включва, когато нашите планове се провалят или чувстваме заплаха за себе си, нашите близки, ценни за нас вещи и също толкова скъпи идеи. Гневът като емоция не е нито добър, нито – лош. В редица ситуации той си е съвсем нормален.  Това е мнение, което споделят много от големите в психологията – Фройд, Пърлз, Бърн, Лоуен.

С какво гневът може да ни помогне:

  • Да ни даде сили, с които да прекратим поведение към нас, което не ни устройва.
  • Да ни зареди с енергия, за да променим отношение или ситуация, които ни носят болка.
  • Да поставим лични граници, когато околните са склонни да ги нарушават.
  • Да дадем ясен знак на другите, че нещо не ни харесва.
  • Да се справим с тъгата.

Според мен това са все важни неща.

Важно е да разграничаваме емоцията от поведението. Гневът е естествена, здрава емоция, агресивното поведение е съвсем друго нещо. Гневът може да стане проблем, ако не знаем как да го управляваме.

Може ли потискането на гнева да доведе до последващи психически и телесни блокажи и дори до развиването на садистични/мазохистични черти.

Ако не намерим добър начин да реагираме на гнева, той не изчезва просто така.

Каква цена можем да платим за потискането на гнева:

  • Психосоматични заболявания – в челната петица са: хипертония, диабет, депресии, язви, проблеми със зъбите
  • Понижен енергиен тонус и апатия – да задържаме енергията на гнева вътре в нас коства усилия.
  • Автоагресия – изразява се най-често в рисково поведение като опасно шофиране, екстремни спортове, отлагане на посещението при доктора, докато не стане късно и т.н.
  • Хронично чувство на вина и обида.
  • Страхове, фобии и тревожност. Има такъв психологически механизъм, чрез който проектираме върху другите своите преживявания. Когато той се включи започваме да виждаме пламъка на гнева в очите на всеки срещнат. И започваме да се тревожим и плашим.
  • Постепенно снижаване на качеството на живот. Когато си забраним да реагираме на дискомфорта с нормалната реакция, като че ли се съгласяваме с този дискомфорт. Приемаме го. Адаптираме се към него и се научаваме да живеем така. И от това страда сериозно самооценката ни. Ще дам пример: майката ви ви крещи и нарича с имена, които трябва да са забранени поне в семейството. И приемате това отношение. След това ще приемете същото поведение от шефа, съседката, децата …

Като че ли последните десетилетия в обществото ни ври и кипи доста гняв, избиващ във всевъзможни малоумни прояви на агресия. Каква би била една интелигентна стратегия, за да не складираме токсичен гняв?

Към гнева има много предразсъдъци и социални стереотипи. Ето че изскочи един от тях. Имало „токсичен” гняв. За мен гневът си е просто нормален. Има неадекватно реагиране на гнева вътре в нас. И да се върна към въпроса. Много ми харесва една мисъл:

Да се разгневи може и глупакът и мъдрецът. Но глупакът, заслепен от гнева, става негов роб.“

В психотерапията помагаме на хората да се научат да управляват гнева си. Преживяването на гнева и изразяването му е много индивидуално и затова се прилага индивидуален подход. Ще дам най-общия план на работа.

  • Първо изследваме и анализираме причините за гнева. Понякога е лесно, друг път – не толкова. Защо ни изкарва от кожата това, че колежката всеки ден закъснява, но това не пречи на нашата работа?
  • Следващата стъпка е да се очертаят степените на гнева. От леко раздразнение до разрушителна ярост има изминат път.
  • Да си намерим сигналите на „точката на кипене”.
  • И да намерим нови, по-здрави реакции.

Изглежда простичко, но не е!

Има доста книги и статии, от които можем да научим алтернативи за изразяване на гнева. Късане на вестници, някои спортове, определен начин на дишане. Аз ще си позволя да дам две препоръки, които се отнасят повече към начина ни на мислене:

Избягвайте да сте прекалено категорични. Старайте се да не използвате /и да не мислите/ в рамките на „никога”, „винаги” и „никой”. Спомнете си колко семейни скандали са ескалирали, когато сме казали или са ни казали „Ти никога не …..!”.

И втората препоръка: опитайте се да си зададе въпроса „Какво е най-лошото, което може да се случи в тази ситуация?”. Не малка част от подбудителите на нашия гняв могат да се окажат дреболии. И между тях и действителната беда да лежи цяла пропаст.

Работиш с много деца и семейства. Като родители какви основни грешки правим учейки децата ни как да реагират на гнева?

Ние учим децата си в зависимост от нашите представи и отношение към гнева. И можем да попаднем в клопката на крайностите:

  • „Живеем във вълчи свят сине (или дъще)! Затова като те бият – бий. И още по-добре: преди да си посегнали удари първи ти!”. Така можем да създадем доста проблеми на детето. Хем не му показваме разликата между емоция и поведение, хем го правим роб само на един модел на поведение – агресивното. Да не говорим за всички останали очевидни проблеми.
  • „Не е хубаво да се ядосваш. Добрите момиченца (по-рядко момченца) не правят така”. Налагаме табу върху една важна емоция. За последиците вече говорихме. А и далеч не всяко семейство отглежда бъдещ Буда или Далай Лама.

Другият често срещан проблем е, че това което говорим не отговаря на нашето собствено поведение. Даваме объркващи и двойствени послания към детето. Това качва тревожност, а срива авторитета ни.

Развиването на емоционална интелигентност става все по-значима тема в психологията. Започва се от съвсем ранна възраст с това да научим детето да разпознава емоциите.

Различни психологически изследвания твърдят, че средностатистически мъжете сме по-самоуверени и конфронтативни от жените. Субективният ми опит показва, че при редица жени май наистина е по-трудничко съвместяването на дамата с жената-войн, която твърдо защитава границите си. Какво би посъветвала такива жени?

Поставяш ме в ситуация да коментирам изследвания, които не познавам. Къде са правени? С каква цел? Опитът ми като психотерапевт ме кара доста да поспоря по първото твърдение – че мъжете са по-самоуверени. Това значително се промени през последните години. А дали жените избягват конфликти – мисля, че много съпрузи яростно ще опровергаят това виждане. За жените, обаче, има доста повече забрани да показват гнева си.

Какво би казала на хора, които искат да се научат да казват ясно и твърдо „Не“, а нещо отвътре ги саботира?

Първо е важно да открием „саботьора”. Кой е той? От кога се е появил? Каква работа ни е вършил досега (той не се е появил ей-така случайно)? Ще дам няколко примера с жена, която да кръстим Мария.

  • Синът се е „представил” в училище. Сега вместо да си почине в къщи и изгледа любимия сериал трябва да се черви пред класната.
  • Мъжът на Мария е придобил нов навик – да не се бръсне вечер. За мъжа е добре, но за Мария усещането за драскаща четина, докато разменят интимности не е приятно.
  • Възрастната и не особено любима свекърва си е счупила дясната ръка. Сега трябва да се грижи за нея, да й помага да се изкъпе и в още доста битовизми.
  • В 2 часа посред нощ от отсрещното заведение се изсипва тълпа кикотещи се, пискащи и изясняващи отношенията си млади хора. И на Мария й е просто невъзможно да продължи да спи.

Във всяка една от ситуациите в Мария могат да бушува гняв. И тя нищо да не направи. Причините могат да бъдат различни за всеки. Аз ще дам само примерни:

В ситуацията с мъжа и сина „саботьора” може да са разни умни книжки, които е прочела и да си кажи „не е добре да се караш, заради такива дреболии!”.

По отношение на свекървата още по-не е редно да се ядосваш. „Нали е стар и болен човек. Не е прилично. Това е моят кръст!”.

А да реагира на разбушувалите се тийнейджъри – може да я парализира чувството за безсилие.

Зад всички тези „саботьори” стоят убеждения и вярвания. Първата крачка е да ги подложим на анализ и ревизия, ако е нужно. Усвояването на поведенчески техники да се казва „твърдо „Не” е по-лесната задача.

Има младежи с редица агресивни антисоциални прояви. Да изключим тези с по-дълбоки личностни разстройства или психиатрични заболявания и да фокусираме към проблемните деца и юноши. Какво да направим, ако имаме такова дете вкъщи?

Залепването на етикет на детето не върши работа. Ние се държим така, както мислим за себе си. Ако детето си мисли, че е „проблемно” и ще се държи „проблемно”. Тази дума хич не я харесвам. И тук първата крачка е да разберем какво се крие зад това поведение. За това ни е нужно да имаме сравнително добри отношения с детето, които не са „минирани” с разни етикети.

Ако искаме да изградим хубава, здрава, зряла връзка, как да я предпазим от гнева, с които понякога оливаме точно най-близките нам хора.

Ако става дума за това, че върху тях изливаме недоволството си от колегите, шефа, градския транспорт, съседката … – да това „не е честно”, както би казало едно дете.

Важно умение е да можем да превключи от една роля в друга: от служител в майка, от подчинен в съпруга. А то се учи.

Иначе, във всяка връзка е нормално да се появи напрежение в определен момент. Има ситуации, които пораждат търкания. Има и „възрастови” кризи на брака със всичките нормални урагани и бури. За мен хубава, здрава, зряла връзка означава и зрели стратегии да се решават конфликтите в нея.

И една подсказка към ядосаните хора. Хората са склонни да се дразнят, когато виждат в другите тези черти, които не понасят в самите себе си. Зад много от сегашните изблици на гняв и раздразнение се скриват стари разочарования, травми и неразрешени ситуации от миналото.

И когато някой иска да дойде на консултация при теб, но изпитва дискомфорт да направи тази крачка, какво би му казала?

Ако сте наясно, че гневът е проблем за вас, значи първата много важна стъпка вече е направена. Може да продължите и сами. Работейки с психотерапевт може да извървите останалите стъпки по-леко и по-бързо. Целта на всяка психотерапия е да се почувствате по-добре.

Благодаря ти!

И аз благодаря! Това е важна тема за мен като специалист.