Срамно ли е да си българин?

Докато не се поставиш в позиция да дефинираш даден критерий, а не той теб, имаш ахилесова пета в самооценката. Ако искаш да се чувстваш комфортно като българин или като каквато и да е обща категория, трябва да се чувстваш безусловно комфортно като себе си. Първо си човек и после всичко останало. Ако някой гледа отгоре на теб, а си човек с голямо сърце, този, който те гледа с пренебрежение, е недостоен за уважение.

Много от гордостта е на база отразен образ – особено националната. Като обърнем монетата – същото се отнася и за срама. Само дето не си огледало. Къде си роден често е определящ фактор колко богат и образован си, но като наследство показва от кого, а не от какво си направен. Когато отмиеш грима от етикети, насреща или имаш човек, който ще ти покрие гърба, или не. Ако не може, пари, паспорти и сертификати са без значение.

Един от житейските ми идеали е да определям хората по изборите и действията им, а не по обстоятелствата им. Предубеден съм съзнателно и несъзнателно към различни групи хора, макар и рядко да го показвам, но усетя ли свестен човек насреща, предубежденията ми се изпаряват – нито как изглежда, на колко години е, колко пари или какво образование има или от коя страна е има значение, има ли сърце и душевна сила. Може би и ти си така. Може би повечето сме така. Затова и приеми, че може да има предразсъдъци към теб по безброй причини – как изглеждаш, на колко си и откъде си. Не се сърди или плаши от това. Ако имаш що-годе нормален човек насреща и имаш човешки качества, те ще вземат превес над „формата“. Ако не, мнението му за теб е без стойност.

Сега искам да напиша малко и за „няма такава държава“, „в нормалните държави“, и всички, които са ни виновни. От известно време си изкарвам хляба с частен бизнес. Това ме научи на няколко важни урока:

  1. С оправдания пари не се изкарват.
  2. Животът е несправедлив – понякога в твой ущърб, понякога в твоя полза.
  3. Хора всякакви, намери свестните и бъди свестен.

И трите са приложими към манталитета „няма такава държава“. Разглеждам ги по-долу:

Оправданията не дават резултати. Има хора, които изначално или са се приучили да мислят като жертви, или извличат вторични изгоди от това и „няма такава държава“ е поредният външен манифест на вътрешната им истерично-невротична реалност. Няма значение дали България е най-прекрасната или най-ужасната страна на света, докато не поемем лична отговорност за положението й, както и на която и да е обществена група, към която се числим и ни е важна, нямаме право да изискваме каквото и да е. Има много хора, които мерят с два аршина: едни за колко им дават и един за колко дават. В Германия пътищата били невероятни, да, ама и данъците и осигуровките са невероятни и хората си ги плащат. Хората на запад били усмихнати и възпитани, а ти колко непознати усмихна днес. Едно от нещата, които можем да подобрим бързо и за което не трябват ни пари, ни политическа благословия е да сме по-внимателни един към друг. Прави по нещо  хубаво за непознат на ден – дори две мили думи или една усмивка вършат работа. И да сме само 1000 човека така, докато 100 000 си търсят оправдания да плюят България и сънародниците си, пак това са 365 хиляди усмивки повече за годината в България. Хората не осъзнават как и малък жест на нежност и малък жест на грубост, могат да осветят или помрачат нечий чужд ден.

Животът е несправедлив. Приеми го без да се предаваш. Едно от най-лошите да не кажа и най-лошата черта на обществото ни е, че е несправедливо, корумпирано и обърнато наопаки, като стойност се дава на редица хора с ограничен капацитет за морално действие, а хора добри и стойностни биват поругани. Дори в такова общество пак има безкрайно много възможности да пробиеш без да се губиш като човек. Има и други варианти освен пионерски идиотизъм и цинизъм. Един от тях е да си реалист, който не подценява както факта, че в редица отношения има невидими фактори, така и факта, че в редица отношения такива отсъстват. Най-страшното на несправедливостта е да внуши безсилие. Не го ли направи можеш да я надвиеш.

Хора всякакви. Най-големите простаци, които съм виждал в кино, бяха две холандски баби във филмотечно кино в Маастрихт – то не бяха крясъци и възгласи по време на филма, то не бе чудо. Най-дразнещите деца в метрото, които съм виждал бяха група австрийски тийнейджъри. Единият не си бе махнал чантата и я навираше в лицето на миловидно момиче, седнало срещу мен. Дори се наложи в един момент да стана и да хвана чантата му. Мога да ти дам и редица противоположни примери за неща, от които ми е падала устата като социално отговорност от „западняци“. Познавам хора от почти цял свят и честно казано не съм забелязал да сме кой знае колко различни. Навсякъде има хора, които са добронамерени и отворени към други хора и такива, които не са. Навсякъде има и културни хора и чутовни комплексари. Грозно е, че и български, и чуждестранни медии държат жив образа на „тъмните балкански субекти“ при положение, че това е извадка, която не е представителна за болшинството от нас.

За много България е я плювалник, я паметник – за мен е отношенията между хората в нея. Има неща, в които отстъпваме пред „запада“, има такива, в които го превъзхождаме. Строго индивидуално е къде е по-добре. Това, което можем, а и трябва е да станем по-големи индивидуалисти и по-самоуверени и що се касае изначално нашето собствено самочувствие, и що се касае поемането на отговорност за обществото ни. Като минимум поне се опитвайте да усмихвате по непознат на ден. Далеч не е малко.

Ще пиша пак на 01 април за това как най-често се лъжем за щастието.

До скоро,

М