Луната над Виена

Има присъствие вечерта. Тишината и е топла като целувка на жена, която разтапя с нежността си, вдъхва звезди и омагьосва завинаги.

Стийв Джобс казва, че точките се съединяват. Дали въобще има смисъл да се съединяват? Понякога е просто готино да бодеш точки на листа. Хей така, от желание за изкуство.

От няколко месеца не съм в България, в случай, че се чудиш защо имам по-малко време да те поучавам, а и по-малко желание. Иска ми се просто да знаеш колко много пътеки има в живота, но просто трябва да се движиш напред, защото всяка е след километър, два, три. Иска ми се да си упорит или упорита. Да знаеш, че трябва време и да вярваш в мечтите си без да вземаш нищо твърде лично или дълбоко освен красивите моменти, които далеч не са малко.

И така, тръгнах към Ландщрасе да си купя крем за бръснене. Влизам в магазина и си мисля за всичките неща в бизнес план, в личен план, а и в учебен план – на 34 години реших, че пак ми е време да понауча нещо. Ходя си безцелно в търсене на крем за бръснене и гледам бос човек с къс ръкав да минава край мен. Студен съм станал последните години. Писнало ми е от просяци, но този човек ми направи впечатление – почернели, боси стъпала, потник, дълга коса. Намерих си крема и излезнах. Тръгнах към нас и гледам друг човек като „Хлапето“ на Чаплин, залепен за стъклото на магазин за сладки неща. Сакото му със скъсан ръкав, а подметките на обувките му почти отлепени. Спрях отстрани и го загледах как гледа. И после продължи. А навън е студено, мамка му. Лесно е да изстинеш…емоционално.

Учудващо за мен ми стана криво. Настигнах го и му дадох нещо от портмонето си. Първо ме гледаше втренчено и не искашe да стисне банкнотата. После я взе. След 20 метра се разминах с момиче, което ме загледа с някаква лека тъга и още нещо в погледа, което не знам как се нарича. След още 50 ме спря жена, която искаше да ми даде някаква църковна бюлетина.

Във Виена катедралите са красиви – особено Свети Стефан – като изключим рояците туристи с фотоапарати вътре, които искат нещо да заснемат, а нищо не усещат. То и ние сме така понякога за добро, понякога за лошо. Просто заснемаме и споделяме живота, но нивото на усет, на истински усет за първичната му сила, за огъня на любовта, за неизбежната смърт, за раждането, за сезоните, за това какво е да си човек извън ежедневието и ежедневните глупости, които засмукват като от реклама за прахосмукачка – това някак си го изяждат битовизмите.

Мисля си колко ще съм живял един ден, като ритна камбаната. Колко неща няма да съм оценил. Колко неща няма да съм усетил.

От 3 години си позволих да съм леко луд и с това осъзнах, че някак си хората се друсат с телевизия, работа, разговори без смисъл. И човекът без обувки, и човекът с обувки оцеляват, а животът дава толкова повече възможности – да си влюбен, да твориш, да се бориш, да мечтаеш, да танцуваш, да си тананикаш на пешеходната пътека. Просто сме твърде заети с други по-важни неща та да намерим време да живеем. А има Моцарт, Кандински и безкрайни вечери и студен въздух, и прегръдки, и думи, които е трудно да кажеш без сърцето ти да експлодира, и бизнес идеи, и Висоцки, и стихове на Неруда, и котки, които да дръпнеш за опашката и локви, в които да скочиш…Просто има толкова много фина красота наоколо и да, понякога леко горчи на вкус, но ние просто я подминаваме.

Утре цял ден съм на лекция, но тази вечер ще ходя из Виена и ще гледам шоколада по витрините, ще го заснема, ще го споделя в снимки с теб и отново ще се запитам колко неща няма да оценя в живота си. Тази вечер луната е невероятно красива. Толкова красива, че ми напомня за хората, които обичам.

Луната над Виена

Луната над Виена

Луната над Виена

Луната над Виена

Луната над Виена

М